Вълкодав погледна снежнобялата захапка на ширналия се до чертата на хоризонта буреносен облак. Арантските мореплаватели обичаха да отплават преди буря — трябваше само навреме да подминат скалистите острови, а сетне попътният вятър ги отвеждаше почти до самия им дом. Те бяха отлични моряци и в открития океан не се страхуваха дори от най-силните бури.
Старият Над отчаяно се извърна към жена си…
— Почитаема шенвна Кирен — обади се Вълкодав, — кажи на червенобрадия, че аз го моля да извика тук своя господар.
Малцина бяха толкова недолюбвани от него колкото надзирателите.
— Господарят легна да си почива! — изрева Накар, като не позволи на жената дори да отвори уста. И отново подхвана Над: — А ти по-добре не ме ядосвай, велхо…
— Почитаема шенвна Кирен — бавно, с тежка омраза повтори Вълкодав, — нека този позор на своя род, тоя заченат на сметището изрод доведе тук господаря си. И му кажи така, почитаема Кирен: ако той още веднъж отвори смрадливата си паст, ще се задави със собствените си черва.
Досетливият Накар, схвана защо вянинът бе предпочел да се обръща към него чрез старицата. Не беше лесно да се вземе страхът на якия надзирател, обаче работата беше там, че Вълкодав нямаше намерение да го сплашва. Той просто смяташе да го убие.
Това подейства по-добре от всякакви заплахи. Мърморейки нещо под носа си, Накар тичешком се качи на кораба. След известно време до борда се появи господарят — млад арантски търговец с кожени сандали и хубав син плащ върху късата риза от златиста коприна. Същата лента придържаше над челото му красиви тъмни къдрици.
— Ооо, Над! — учуди се той. — Нима наистина събраха пари за твоя откуп?
Старецът се разтрепери и хвърли безпомощен поглед на Вълкодав.
— Ти ли си обещал в присъствието на хора да го пуснеш срещу откуп от седем коня? — попита Вълкодав арантянина на неговия език.
Дарсий се прехвърли през борда и тръгна надолу по стълбите. Накар сподиряше господаря и го предупреждаваше в движение:
— Това е много опасен мръсник, господарю… — Дарсий само махна с ръка. При това под наметката се показа късият крив меч, който се поклащаше до левия му хълбок. Изглежда, той смяташе, че майсторски владее това оръжие. Може би не беше далеч от истината.
— В името на Всевишния, колко добре говориш нашия език, варварино! — каза той на Вълкодав. — Кой си? Прекалено правилен е говорът ти за обикновен наемник…
— Ти ли си този, дето е обещал да пусне едноръкия срещу откуп от седем коня? — повтори Вълкодав.
— Аз — кимна Дарсий. — И не се отричам от думите си. Само че, любезни варварино, да ме прощаваш, но с този външен вид не би накарал никого да се усъмни, че твоята кесия тежи и четвърт кон, за седем да не говорим. Да не би да ми предлагаш да заменя него срещу тебе?… — Кирен ахна, а търговецът огледа Вълкодав от глава до пети с поглед на познавач и поклати глава. — Не, дано Боговете на Небесната планина ме опазят от роби като теб. Така че…
— Имам с какво да се разплатя — рече Вълкодав. Разкопча новичката лъскава тока на гърдите си, измъкна от кукичките дългия ремък и свали меча от гърба си. В този миг зад гърба му сякаш подухна леден ветрец. Когато взе ножницата в лявата си ръка и с дясната извади чудесното кафеникаво-сребристо острие, той усети, че го прави за последен път. — Вземи — каза Вълкодав на арантянина. Дарсий го погледна леко опулено.
— Ти си техен син, така ли? — смаяно попита той.
— Не, не съм им син — отвърна Вълкодав.
— Тогава кой си?…
— Донесох ти откупа — рече Вълкодав. — Вземи го.
Търговецът сякаш се освести от някакъв сън и без да откъсва поглед от меча, небрежно кимна на надзирателя.
— Накар, свали нашийника на Над. Давам роба на този човек.
Той май наистина разбираше от оръжие и беше наясно, че си няма работа с имитация. Арантянинът взе меча и Вълкодав почти чу беззвучен вик, изпълнен с ярост и отчаяние, от който усети хлад и празнота в гърдите си. Навъсеният Накар се поклони на господаря, тичешком се качи на кораба и доста се бави там. По всичко личеше, че ключът за нашийниците не се използваше често, което означаваше, че е добре скрит.
— Варвари, диво племе, ама умеят… какъв бисер за сбирката ми! — полугласно каза Дарсий. Той въртеше меча на различни страни и с обич галеше лъскавото острие. Вълкодав разбра, как се чувства един мъж, когато започват да опипват жена му пред собствените му очи. — Този меч струва много повече от седем коня — каза му Дарсий. — Ще заповядам да повикат майстор-оръжейник и той ще назове точната цена. Всичко, което надвишава стойността, ще ти бъде върнато. Какви монети предпочиташ? Или може би скъпоценни камъни? Тъкмо имам едни хубави изумруди от Скъпоценните планини…