— Няма да го разменям срещу сребърници — рече Вълкодав. — Та ще пуснеш ли роба?
— Разбира се, че го пускам, но…
Вълкодав кимна, подмина го мълчаливо и се доближи до стария Над. Може би трябваше да дочака завръщането на Накар и онзи, както си е му е редът, да отключи нашийника на врата на стареца, който вече бавно го извърташе с катинарчето напред и гледаше невярващо. Сигурно трябваше. До катинарчето личеше добре познатата на Вълкодав халкичка, предназначена за веригата. Вянинът хвана с две ръце нашийника, който изскърца, а после се разкъса, заедно с кожената подплата. Вълкодав го направи на пръчка, която метна във водата.
— Добре, че мечът ти струва толкова скъпо! — с весел смях каза арантянинът и на шега се закани на Вълкодав с пръст. — Ти съсипа моя собственост, варварино. Та аз ти дадох само роба, но не и нашийника.
— На добър ти час, търговецо — рече Вълкодав. В това време сред мореплавателите, зяпащи захласнато през борда, цъфна червенобрадият Накар.
— Много си бавен! — отбеляза Дарсий и му махна. В другата си ръка държеше меча на Вълкодав. — И на теб наслука, варварино — каза той и се качи на стъпалата. Когато се озова на борда, яките мореплаватели побързаха да издърпат стълбата, а бреговите хамали се заловиха да размотават пристанищните въжета. Ярките карирани платна затрептяха на вятъра, обличайки мачтите под дружните викове на екипажа. Посоката на вятъра беше благоприятна за отплаващите и той сигурно щеше да ги отведе отвъд островите, преди бурята да се е развихрила.
Вълкодав не сподири с поглед кораба. Гледаше прегръщащите се плачещи старци и си мислеше дали тези двамата имат къде да пренощуват. И какво ще каже Варох, ако доведе в дома му Над и Кирен…
В този миг забеляза, че коленете на стареца се прегъват, и си помисли, че когато щастието те връхлети така внезапно, не е лесно да го понесеш, наистина може свят да ти се завие… Прихвана Над и видя, че старецът не диша.
Вянинът бързо го сложи да легне по гръб върху дървената настилка, огладена от безчет хорски стъпала. Знаеше как да даде тласък на замрялото сърце, как да раздуха отново гаснещия живот…
— Не го буди — тихо му рече Кирен. — Нека спи…
Вълкодав понечи да й възрази, но размисли. Кирен седна до мъжа си и започна да гали с пръсти лицето му, от което бръчките започваха да изчезват.
— Сега ние с теб не ще се разделим — тихо повтаряше тя. — Ние с теб няма да се разделим никога… Почакай ме, ей сега идвам…
Слънчевата светлина внезапно помръкна и Вълкодав неволно се извърна към морето, но почти веднага чу зад гърба си тиха въздишка и видя, че Кирен вече не седи, а лежи до мъжа си, положила глава върху гърдите му. Бяха се срещнали, за да не се разделят никога вече.
Буреносният облак се издигаше все по-високо на небосклона като гигантски пестник, вдигнат зад хоризонта. Той обещаваше на арантския кораб хубав вятър и не беше ясно дали проклина, или благославя… Върхът му пламтеше като обсипан с бели перли, а при подножието нечуто припламваха червеникави светкавици. Ето че слънцето съвсем се скри и скупчените лилави облаци се превърнаха в тъмносива стена, която бавно се свлече към града…
Сигурно душите на Над и Кирен вече крачеха прегърнати по прозрачните морски вълни към залеза, там, където като крепост от стъкло над мъглите се издигаше Островът на ябълките, велхският рай на Трирогия — на Ойлен УА…
Предусещайки близкия дъжд, търговците прибираха сергиите и шатрите, а купувачите бързаха да се сдобият със стоките, за които бяха дошли на пазара; нямаше кой знае колко време да се пазарят, така че и едните, и другите се възползваха до край от създалото се положение. Хората поглеждаха към двамата неподвижно лежащи старци и Вълкодав, който бе коленичил до тях. Някои поклащаха глави и отминаваха, други се спираха. Особено дарителите на Кирен, не пожалили медните си грошове и сребърните си монети.
— Значи все пак е успяла да откупи мъжа си? — питаха те Вълкодав.
И той отговаряше:
— Успя.
Междувременно къдрещият се край на облачния капак вече бе надвиснал над главите на минувачите, из морето се стрелкаха оловни отблясъци. Площадът бързо опустяваше, само Морският бог на арантяните все така заплашваше незнайно кого с харпуна си. Вълкодав срещна погледа на красив юноша велх, който явно не бързаше да си тръгва, и му каза:
— Иди при вашия старейшина, нека прати хора…
Когато тръгна да се прибира, рукна порой. Вълкодав крачеше бавно из празните улици, по които не се виждаха дори кучета. Мълниите разпаряха с трясък мокрото сиво небе, но той не се молеше. Богът на бурята и без това знаеше какво става в душата му. Значи затова му е бил поверен този чуден меч, оставен в древността на поколенията от майстора ковач. Вярно, по сметките на Вълкодав излизаше, че само два пъти е бил използван както подобава, но пък от полза за трима човеци. Мечът му бе помогнал да освободи Еврих от жреците. И така да уреди нещата, че двамата старци да успеят да се прегърнат тук, на земята, преди навеки да се съберат на небето. Вълкодав познаваше велхската вяра. Онзи, който е умрял като роб, ще слугува някому и на Острова на ябълките. Над и Кирен си бяха отишли свободни. Тръгнаха си ръка за ръка. Може би през следващия живот нямаше да им се наложи да се търсят толкова дълго.