Нали казват, че е добра поличба да потеглиш на път в дъждовно време…
На остров Ойлен УА Над ще изгради къща за своята любима и там ще си живеят чудесно. А после като нищо ще се намери момък, който ще поиска да им стане син. Наистина си заслужаваше да се раздели с меча за всичко това, така че няма за какво да съжалява. Вълкодав бе дълбоко убеден, че новият притежател е човек, който не заслужава и една добра дума, така че умното оръжие едва ли дълго щеше да остане негово притежание. Мечът не беше от ония, дето са съгласни безропотно да висят на стената. А може би ще му хрумне да потъне заедно с кораба в зелената морска бездна, изпълнил всичко, предопределено му на земята?…
Няма за какво да съжалява.
Вълкодав стана вир-вода, която се стичаше на ручеи по косата и лицето му и се спускаше надолу, вече без да попива в полепналите по тялото дрехи. След като велхите според своя обичай бяха отнесли починалите, вървейки по сухото, в лодката, той дълго седя на кея, загледан в сивата стена на дъжда, която губеше прозрачност на десетина крачки от него. Беше му все едно.
Няма за какво да съжалява. Защо ли тогава Вълкодав изпита желание да завие като вързано на верига гладно куче, зарязано от заминалите далеч стопани?…
Денят, притиснат от канарите на облаците, угасна по-рано отколкото се полагаше. Когато Вълкодав се дотътри в работилницата на Варох, синкавият сумрак вече се сгъстяваше. Вълкодав спря под навеса пред входната врата, изхлузи ризата си, обърса се с нея и се залови да я изстисква. Първо го надуши кученцето. Зад вратата долетя звънко джавкане, после се чу драскането на лапичките. Сигурно мъничето се бе изправило на задни крачка и въртеше пухкава опашка, за да приветства Водача на глутницата. Вълкодав посегна към вратата, обаче в този миг тя сама се отвори. Кученцето се търколи с радостно скимтене в нозете му, но той веднага забрави за него и втренчи смаян поглед в мъжа, който стоеше на прага.
Този човек подозрително приличаше на Тилорн. Същият ръст, същата болезнена кльощавина и дълги, фини пръсти. И чертите на бледото лице с хлътнали страни бяха същите. Както и очите с теменужен цвят, в които почти винаги трептяха готовите да пламнат златисти шеговити искрици. Но това не беше Тилорн. Вместо мъдреца с разкошни сребристи къдри, пред Вълкодав стоеше много млад мъж с равно и късо подстригани коси, без брада и мустаци. Освен това не носеше бяла риза до петите, а обикновени мъжки дрехи, който му стояха като чувал, толкова беше слаб.
— Виждаш ли колко е опасно да ме оставяш самичък — произнесе човекът с гласа на Тилорн. Личеше си, че се кани да се посмее от сърце, но гледката, която представляваше вкамененото лице на Вълкодав, вселяваше у него все по-голям смут. — Направихме както повелява обичаят ми — побърза да го увери той. — Всичко изгорихме, а онова, което остана, заровихме в земята…
Можеше и да ми спести разказа си, помисли си с безкрайна умора Вълкодав и леко се учуди на собственото си равнодушие. Хубаво, подстригал си се. Щом си толкова глупав и не разбираш, че сам си окастрил половината си жизнена сила — твоя работа. Ако смяташ, че заради някаква моя прищявка не ти позволявах да махнеш брадата…
От къщата изникна Еврих и веднага попита:
— А къде е мечът ти, Вълкодаве?…
— Да, наистина?… — усети се и Тилорн. Вълкодав мълчаливо ги заобиколи и пресече работилницата, като внимаваше да не цапа пода. Като излезе през задния вход, той седна на влажното от капчука стъпало и се заслуша в шума на дъжда. Тилорн остана в къщата и заразправя нещо на Еврих, но Вълкодав не нададе ухо. Не мислеше за нищо, а главата му беше празна като изровен гроб.
… Пещера. Въздухът е задимен от горящите факли. Под тавана се щурат крилати сенки. Космата, подрънкваща с окови тълпа…