Понякога на надзирателите им щукваше да се развличат и тогава някой от тях предлагаше на робите двубой, защото опасността е подправката, придаваща на удоволствието истински вкус. Отзовалия се на поканата роб освобождаваха от веригите, за да се бие с голи ръце или с грабнат от земята камък срещу надзирателя, който беше въоръжен с камшик и кинжал, а често слагаше и ризница. Въпреки това винаги се намираха желаещи, защото на успелия да надвие надзирателя обещаваха свобода за награда. А самият двубой траеше до смърт, така че онзи, чиито окови сваляха, знаеше, че повече няма да ги носи. Или ще излезе на свобода, или ще загине. Надзирателите побеждаваха винаги, така че в историята на Скъпоценните планини още нямаше случай някой да излезе на свобода по този начин. Но винаги се намираше роб за двубоя. Някои си мислеха, че за всяко нещо си има пръв път, защо пък късметът да не се усмихне първо на тях?… За други схватката с надзирателя се превръщаше в начин за самоубийство…
И ето че настъпи онзи ден — или не ден, знае ли се кое време е в подземната нощ? — когато напред излезе надзирателят по прякор Вълка:
„Ей, плъхояди! Има ли желаещи да излязат на свобода?“
„Аз“ — моментално се отзова нисък, сподавен глас. Говореше младият роб, смятан от всички за твърде опасен, затова постоянно му намираха работа в усамотение, като скъсяваха веригите му така, че да не може да замахне или да направи свястна крачка. Той и сега, за пръв път от половин година насам, вървеше заедно с всички в робската тълпа само защото го преместваха в друг забой.
„Ти ли? — с престорено учудване му каза Вълка. — Още ли не си пукнал?“
Сивия пес не му отвърна нищо, защото не е редно да се разговаря с враг, когото се каниш да убиеш.
А двубоят обещаваше да се превърне във впечатляващо зрелище, което ще се помни. И двамата бяха вяни, а вяните се славеха като неукротими воини, способни и с голи ръце да вършат чудеса. Някои знаеха, че тези са били докарани навремето в рудника заедно от търговеца на роби. И са направили опит за бягство задно. После обаче пътищата им се разделили и сега, след седем години, в кръга на светлината на факлите бяха застанали върли врагове. И двамата млади мъже, и двамата пленници. Сивия пес, изтезаван до смърт преди една година, но все пак оцелял. И Вълка, неговият палач…
С уплаха в погледа единият от работниците-занаятчии махна веригите на Сивия пес. Първо освободи краката му, после се пресегна към нашийника, но отдръпна ръката си с вик. Прилепчо беше докопал пръста му с острите си като игли зъби. Тълпата на робите се отзова със злорад кикот и подмятания на няколко езика:
„Гризни го другаде, малки отмъстителю…“
„Нас с нажежено желязо ни дамгосваше, пък той квичи като недоклано прасе!…“
А някой вече пускаше фитили:
„Сив пес, разкажи му играта, дай му да се разбере…“
Но Сивия пес не обърна капка внимание на нещо толкова дребно като един рудничен лакей, който по погрешка се именуваше ковач. Захлупи с длан злобно съскащия Прилепчо и позволи на оня да свали нашийника и да освободи накрая и ръцете. После занаятчията се пръждоса и застана встрани, засмукал ухапания си пръст. Сивия пес разкърши рамене, за да усети отново тялото си, отвикнало от свободата на движенията. И направи крачка напред. Вълка го чакаше с камшик в дясната и дълъг остър кинжал в лявата ръка. Вълка боравеше добре и с двете оръжия. Уменията му бяха доказани неведнъж и на каторжниците, и на другите надзиратели — сиреч на всички, които бяха имали куража или глупостта да се сдърпат с него.
„Е? — рече той, като потропваше с камшика. — Ела тук“
Той беше сит и силен. Сит, силен и самоуверен. Сивия пес стоеше пред него, леко приведен, и го гледаше, без да откъсва погледа си.
Всички очакваха лъскавият камшик на Вълка да се стрелне като отровна змия към жертвата и да шибне съперника по очите… Но не познаха. Вълка се върна напред, за да забучи кинжала в стомаха на роба.
Оня светкавично се отдръпна назад и избегна неизбежната смърт.
Тълпата каторжници се размърда и сподавено зашумя. Притиснатите към далечната стена се покатериха на каменните издатини. Някой се подпря на чуждо рамо, друг падна, сипейки ругатни. Кой знае защо всички копнееха да видят с очите си този бой, за който впоследствие се носеха легенди.
Двамата противници пак стояха неподвижно един срещу друг и сега вече малцина се съмняваха, че Вълка ще използва бича. Отново развоят бе друг. Вълка направи пореден опит да довърши Сивия пес с кинжала, сигурно залагайки на очакването ударът да не се повтори.