Робът пак се отдръпна и запази живота си, но в нападението се криеше измама: камшикът все пак се стрелна напред. Прелетя със съскане над самия под, за да се усуче около крака на Сивия пес, като го обездвижи и остави завършека на кинжала. Макар и с мъка, робът все пак прескочи змийската опашка. Вълка обаче донякъде успя да постигне целта си. След леко движение с лакътя камшикът се стрелна нагоре и сряза рамото на противника. Сивия пес не трепна. Вместо него изохка тълпата.
„Ела тук! — ревна Вълка, след като избълва яка ругатня. — Ела тук, страхливецо!“
Сивия пес с нищо не показа, че е чул тези думи. Отдавна се беше научил да не кълве на такива въдици. Как пък не. Да, ще се бие с Вълка гърди в гърди, но по своя си начин и тогава, когато той реши. Не и по прищявка на Вълка. И ако загине, неговата смърт ще е достойна за един свободен човек. Значи ще се бие като свободен човек, а не като заврян в ъгъла плъх.
Камшикът на Вълка все пак изсвистя нагоре, прицелен в лицето, но Сивия пес вдигна ръка и той разкъса кожата, омота се около ръката му и се запъна. Сега противниците бяха свързани здраво, защото Вълка нямаше намерение да пуска камшика. Острието на кинжала разсече гъстия спарен въздух в плавното си движение напред. Червеникавите отблясъци на факлите се стичаха по него като разтопен пламък. Върхът целеше да прониже гърдите на Сивия пес, там, където дупката на дрипите разкриваше ребрата, изопнали немитата кожа и опънатите струни на мускулите. Десницата на роба се насочи нагоре и встрани и успя да сграби жилавата китка на надзирателя със сила, която троши кости…
Същевременно много по-опитният в такива битки Вълк жестоко го ритна. На Сивия пес тепърва му предстоеше да се научи да предусеща дори лекото помръдване, при това не само на един съперник. Обаче това засега беше бъдеще далечно, докато понастоящем, поради липсата на такива умения, срещу ловкостта на Вълка разполагаше само със силата на звяр и със зверска воля да убие, пък ако ще да го стори с цената на живота си. Изненадващият удар уцели корема, сви тялото на две и с отвратително пращене кинжалът хлътна точно в целта, набелязана от Вълка. Сивия пес проумя, че умира, и не се лъжеше: при опита за въздишка от носа му рукна кръв. Но животът още не го бе напуснал. И докато още диша…
Вълка късно разбра, че е сбъркал смъртоносно, като е скъсил толкова разстоянието между себе си и умиращия роб. Тържеството на победата му беше попречило да отскочи назад, наместо да се кани да забучи кинжала до дръжката и за тази си грешка той плати първо с ослепяване, а миг след това — и с живота си. Ръката на Сивия пес, уж отплеснала се към раната на хълбока, полетя напред и разперените пръсти, устремени като железни гвоздеи към очите му, бяха последната гледка, отредена на Вълка приживе. Със страшен вик той насочи длани към лицето си, като помогна на Сивия пес да вдигне втората си ръка, понеже усуканият около китката му камшик свързваше противниците като пъпна връв. Сивия пес хвана Вълка за гърлото и изстиска от него живота. Мъртвият Вълк се свлече на нащърбения каменен под и едва тогава от лявата ръка на победителя се изхлузи кожената примка, за да остави спирала, по която изби кръв.
„Вълкодав!…“ — дивашки изрева от недрата на тълпата някой, който се беше сетил как наричат големите сиви кучета, които надвиват и вълк. А от страничните тунели заприиждаха надзиратели, за да усмирят със сила разбеснелите се каторжници: невероятният изход от двубоя като нищо можеше да прерасне в бунт.
Вълкодав стоеше от другата страна на непробиваемата стена от гърбове, изопнали ръждясали ризници, която го делеше от доскорошните му събратя по участ, все още изправен, упорито не желаещ да пада, макар че отдавна му се полагаше да се строполи и да хвърли топа. Запушваше раната с длани, а между пръстите му се пукаха лепкави балончета. Знаеше, че силите ще му стигнат да се дотътри до портала, зад който го чакаше свободата — където и да се намираше този портал. Освен това знаеше, че надзирателите ще го пуснат да излезе и да си върви, няма да му видят сметката по пътя. Защото останалите роби, рано или късно, ще разберат каква е истината, а това би значело двубоите за разтуха да станат минало невъзвратимо. Какво друго, освен свободата, би поблазнило един заточеник да участва в ръкопашна схватка?
… Почти не си спомняше как го водеха през тунелите от камък. Почти в несвяст ситнеше, по дългогодишен навик, все едно си беше все така спънат от оковите. Все повече мръзнеше: дали защото наближаваха скованата от вечен мраз повърхност на земята, ши поради изтичащата след всеки тласък на сърцето кръв, оставяща черна диря. Почти веднага тази диря щеше да изчезне под стотиците тежки робски боси стъпки — чудо голямо, кръв върху камъните в рудника — но тук-там щеше да остане по някое петънце, за да служат на робите, които ще ги сочат един на друг и най-вече на новаците-роби като убедително доказателство, че легендата за оня, който е извоювал свободата си, е нещо повече от измислица…