Засега Вълкодав просто вървеше, подкрепян от незнайна сила, и цялата му воля отиваше само за поредния ситнеж. Пред погледа му плуваха като мътни петна нечии лица, в които не можеше да се вгледа, камо ли да ги познае. Крачка. Дръж се, Вълкодаве, дръж се, не умирай. И още една крачка. И още една.
… А после сякаш го халоса огромната, нечовешка светлина, заканила се да изпепели очите му дори през затворените клепачи. Така пламтеше безпощадното сивкаво планинско слънце, увиснало в теменуженото небе пред самото гърло на пещерата. Пресегна се — и стъпи в огъня. Вълкодав чу ужасения писък на Прилепчо, оцелял по чудо по време на двубоя. После прозвуча глас, който каза:
„На ти я твоята свобода. Махай се.“
Свирепият мраз временно отприщи замъгления от болката разум и Вълкодав направи опит да се огледа наоколо с присвити, сълзящи очи, забравили що е дневна светлина. Право пред него синееше нащърбената с пукнатини гърбина на ледника, притисната между черните скали на дефилето. Вълкодав стъпи на снега и тръгна със съзнанието, че в него са втренчени очите на робите, които се изгърбват от робуване по насипите и пътищата към тях. Те трябва да запомнят и да разкажат на останалите, че той си е тръгнеш. Сигурно ще падне и ще умре зад първата скала. Но нека те го запомнят, като човека, който си е тръгнал свободен. Сам е хванал пътя…
Извади приказен късмет: не се сурна в нито една пукнатина и не замръзна със счупени крака в някоя кристална, пронизана от слънчеви отблясъци гробница. Боговете го закриляха. Все повече се отдалечаваше, като от време на време лекичко отваряше заслепените си очи, за да види бавното придвижване към скалата, зад която вече няма да го виждат от насипите на рудника и зад която бе длъжен да падне, за да умре. Вървя до нея цяла вечност и животът му бе все повече на свършване. Вкопчи се в заледените камъни, заобиколи скалата и се стовари, но неясно защо не умря веднага, само престана да вижда, чува и мисли. Прилепчо се премести на гърдите му, притисна се към него, разперил криле, и жално заплака.
Вълкодав вече не виждаше как над тях безтегловно се плъзнаха две големи крилати сенки, а малко по-късно до разпростряното тяло плахо се приближиха крехки, много приличащи на хора същества с големи очи…
… Когато усети как дълбоко в гърдите му се разпалва бавното огънче на болката, Вълкодав стреснато се огледа и се сви така, че лицето му докосна коленете. За втори път през този ден го бе сполетял жесток пристъп на кашлица. Вътрешността на дробовете му сякаш беше поръсена с лют пипер, идеше му да ги повърне, да ги избълва… Ребрата му бяха стегнати от болезнен гърч, остана без дъх и не усети веднага, как някой слага длани на раменете му. Работата отива на по-лошо от зле. Понечи да се освободи, но не успя — държаха го здраво. Накараха го да се изправи и към голите му гърди се притиснаха две твърди тесни длани. Ниилит… Ниилит? В този миг Вълкодав разбра, че се канят да го лекуват с магия. Не можеше да допусне подобно гнусно деяние и се опита да се отскубне, да се изправи, но кашлицата го връхлетя с нова сила и опитът му се провали.
А малките силни длани продължиха да се плъзгат по тялото му и да го галят, за да стапят все повече зелените кръгове пред затворените му очи. От ръцете на Ниилит се изливаше чудесна златиста топлина, която прогонваше, гасеше кървавочервения огън и успокояваше, успокояваше…
Вълкодав съвсем се освести и отвори очи. За миг му се стори, че от ръцете на Ниилит наистина струи златисто сияние. Но само за миг.
— Животът ли ти омръзна?… — пресипнало изръмжа той. Разкърши се и откри, че го държат, по-точно придържат двамина. Тилорн го подпираше отзад и по най-осъдителен начин го галеше по мократа глава, а Еврих го бе прегърнал през раменете и се взираше в очите му с искрено състрадание. Кой знае защо това накара Вълкодав направо да побеснее и той все пак реши да се отскубне.
— Не се притеснявай за Ниилит, приятелю — каза му Тилорн. — Аз знам от какво се страхуваш, но това няма да се случи. В тукашния свят на жените им е дадено повече, отколкото на нас. Ето, аз съм мъж и съм способен само да давам силата си… или да насочвам чуждата, ако самият човек го поиска. Докато Ниилит е способна да призове онова, което твоят народ нарича Истина на Боговете, а моят — космическа енергия…