Вълкодав, който го слушаше с недоверие, веднага се сети, как той, мъжът канара и воин след лечението на Еврих беше така отмалял, че дори не успя да се надигне от леглото и два дни си отспива. Ами, да, точно тогава пак му се лепна кашлицата от рудниците, от която си мислеше, че се е отървал. А на Ниилит продължи да си домакинства, да шета, изми кръвта от пода…
Сигурно имаха право. Или поне бяха наясно какво правят. Само дето Вълкодав дотолкова не беше свикнал с помощта, че за разлика от Тилорн не умееше да я приема подобаващо. Особено когато твърде приличаше на саможертва. Той отвори уста, за да благодари на Ниилит, но Еврих междувременно каза:
— Къде прихвана тая кашлица, варварино? Мислех, че никакъв дъжд не може да те поболее… — Вълкодав го погледна злобно и младият арантянин изненадващо се разсмя: — О, виждам, че се сърдиш. Значи не си чак толкова зле, колкото си мислехме…
Мъжете се заеха да го вдигат, но Вълкодав с лекота ги отстрани и сам се изправи на крака.
— Да вървим в къщата — каза Тилорн. — Стига сме мръзнали тука.
А Ниилит просто хвана вянина за ръката и го задърпа през вратата.
Едва когато влезе вътре, Вълкодав забеляза, че в къщата палеха огнището — за защита от лъхащата отвън студена влага. Хлапето Зуйко, гордо, поради възложената отговорна задача, държеше над въглените бакърен черпак с дълга дървена дръжка. От малкия съд се носеше ухание на мед, липов цвят, на вечнозеленото храстче, дето само познавачите му знаят името и още нещо. Ниилит връчи на Вълкодав чаша, от която на талази се издигаше пара, и той я изпи, без да възрази. Ниилит бе единственият човек тук, от когото би изтърпял всякакво своеволие. Дори да реши да го пипне по челото. Той каза, без да се обръща към някого:
— Благодаря…
Но най-признателен беше за това, че никой не отвори повече приказка за това къде е дянал меча.
Настъпилото утро бе ветровито, розово и с чисто небе. Скоро след като слънцето се издигна на небосклона, в къщата на Варох довтаса старшината Бравлин, шляпайки с ботуши по още неизсъхналите след пороя локви на паважа.
— Тръгвай с мен, момко — рече той на Вълкодав, след като се поздрави с домакина и неговите гости.
— Накъде? — недоверчиво го попита воинът.
— Към прикъта — отвърна стражът. — Владетелката кнесиня нарочно мен ме изпрати, защото уж се познаваме. Тя нареди да дойдеш незабавно.
— Защо? — поинтересува се Вълкодав и се надигна.
— Твърде си любопитен, момко — измърмори Бравлин. — Сам ще разбереш какво и що като отидем.
— Дали да не дойдем и ние? — нерешително попита Тилорн. Еврих и Ниилит разтревожено погледнаха Варох, но майстора само сви рамене.
— Няма нужда — измърмори Вълкодав. И излезе след Бравлин.
Всеки, който живее в чужбината, по неволя гледа да не се дели от съплеменниците си. Така и велхите, обитаващи Галирад почти откакто бе основан прикътът, се бяха заселили на две дълги улици, от край до край. Близкият път към крепостта минаваше встрани, но Вълкодав ясно чуваше откъслеците от песни и мелодии — несъгласуваното, но усърдно ручене на велхските „пиоби“ — кокалените свирки, захранващи се с въздух от кожен чувал. Песните до една бяха бодри и весели. Според вярата на велхите, покойниците до самото им погребване не бива да се оставят в усамотение и за разтуха трябва да им се изпълняват вихрени танци и да цари всеобщо веселие, за да се изпълнят отлитащите им души с благодарност към съплеменниците, потрудили се да им създадат толкова радост с празнуването си. А втрещената от страх Смърт по-дълго няма да смее да се отбие в онази къща, където е била посрамена и взета на подбив…
Бравлин и Вълкодав пресякоха подемния мост, който малцина граждани бяха виждали вдигнат, и влязоха в прикъта. Бравлин каза нещо на юношата, застанал при вратника, оня кимна и отпраши. Вълкодав обърна внимание, че насред двора вече беше постлан килим и стоеше дървено кресло за кнесинята. Юначната дружина лека-полека прииждаше от различни страни и всеки заемаше мястото си, съобразно чина. Досущ като миналия път, с яд си помисли Вълкодав. Той не обичаше неизвестността, защото никога нищо добро не бе видял от нея, и вътрешно настръхна. Пак ли ще има съд?… Но сега пък от какъв зор?…