За всеки случай обиколи с поглед лицата на болярите. Лъчезар Левака го нямаше, това поне беше хубаво. Обаче присъстваше оня, когото Вълкодав бе нарекъл Десния — болярина Серт Милованич, побелелият воин, дето не си знае силата, с квадратно лице и квадратни рамене. Той и сега стоеше отдясно на креслото, което още пустееше. И гледаше с намръщено недоумение Вълкодав, който тъкмо по израза на неговото лице се досети, че болярите от дружината също не бяха наясно защо на кнесинята й е притрябвало в да ги събира в ранни зори на двора.
Впрочем, младата повелителка не се забави. Веднага щом Бравлин доведе Вълкодав при началото на килима, вратите към покоите на кнесинята се отвориха и Еленя Глуздовна излезе навън. Тя държеше грижливо сгъната тъмносива велурена наметка.
— Жива и здрава бъдете, владетелко наша — тутакси й се поклониха всички, събрани в двора.
— И вие живи и здрави бъдете — откликна тя. Щом се изправи, Вълкодав веднага срещна погледа й. После улови сърдития и недоумяващ поглед на Десния и още повече застана нащрек. Междувременно кнесинята седна в креслото си, огледа недоволните боляри, почервеня и донякъде предизвикателно вирна брадичката си. След което рече:
— Ела тук, Вълкодаве!
Вълкодав тръгна предпазливо по дебелия мек килим и спря на две крачки от кнесинята. Тя още веднъж се огледа и също стана — оказа се, че стига едва до рамото му, макар че креслото имаше и стъпало. Страните на младата владетелка пламтяха, но гласът й не трепна нито веднъж. Тя високо и звънко изговори осветената от времето фраза за наемане на телохранител:
— Аз искам ти да ме браниш с въоръжена ръка. Закрий ме с тялото си, когато ме нападнат!
Вълкодав дотолкова не очакваше подобно нещо, че за миг просто замря, изгубил и ума, и дума. Но после коленичи пред кнесинята и глухо отвърна:
— Дорде съм жив, никой лош човек не ще се докосне до теб, почитана господарке.
— И още искам да приемеш от мен ей това…
Кнесинята започна да разгръща плаща — дрехата бе прекрасна, подплатена с кожи с къс косъм, но много плътни и топли. Сам по себе си плащът е наистина разкошен подарък, а нали и последният съдран чувал се превръща в скъпоценен брокат, когато е подарен от вожда. Но Вълкодав веднага забеляза, че сред гънките му се крие някакъв предмет. А после сърцето му просто спря. Защото кнесинята извади и му подаде неговия меч.
Отначало реши, че му се привижда. Но не. Същата ножница от старо дърво с познатия кожен ремък и с кукичката за Прилепчо. Същата бляскава кръстачка и ръкохватката, чиято изящна сребърна украса бе запомнил до най-малкото листенце… Вълкодав взе меча, усети върху дланта си познатата тежест и едва тогава започна да вярва, че случващото се все пак не е сън.
Цялата дружина шашардисано и кисело гледаше дъщерята на вожда си. Като се върне кнесът, какво ще каже! Току-виж издърпал за ушенце чедото си. Какъв ти телохранител, защо, след като всеки от тях, изпитаните воини, е горд да умре за нея?… Пък и от кого да я охранява? Гражданите я носят на ръце, чуждоземните търговци бързат на поклон с най-добрите си стоки… Не, охранител й дай на нея. И на кого ще повери себе си? На чуждия, новодошлия, на един каторжник, който е носил оковите си сигурно за разбойничество!… На един убиец!… На човек от друго племе!… Вянин!…
Вълкодав усещаше с гърба си тези погледи и прекрасно разбираше какво следва да се очаква. Но му беше все тая.
По-късно щяха да му разкажат, че наместо да случи на попътен вятър корабът на арантяните е бил връхлетян от беса на насрещния вятър. И цяла нощ се е укривал от бурята зад външните острови. А на полегналия да подремне търговец Дарсий му се присънил могъщ, незнаен бог с одежди от страшни мълнии. „ВЕДНАГА ОБРЪЩАЙ КОРАБА — уж бил казал този бог на уплашения до смърт арантянин — И ОНЯ МЕЧ, КЪМ КОЙТО СИ ПОСМЯЛ ДА ПРОТЕГНЕШ РЪКАТА СИ, ДО РАЗСЪМВАНЕ БЪДЕ У КНЕСИНЯТА ЕЛЕНЯ, ЧЕ ИНАК…“
Трябва ли да се казва, че търговецът се събудил с вик и веднага заповядал да вдигат късите платна за плаване по време на буря. А после да съсекат въжето от скъп халисунски коноп, защото котвата се била закачила за нещо на морското дъно. И с първите отблясъци на изгрева вече търчал по мократа улица към прикъта…
Щом на свой ред и Вълкодав научеше за станалото, той със закъсняла благодарност щеше да си припомни обещанието на меча, че той, няма да го напусне до мига, в който не бъде осквернен от притежателя му с недостойно деяние. Но всичко това предстоеше тепърва, а засега той стоеше на колене, гледаше кнесинята и мълчеше.