7. Никой
Вълкодав първо заподозря, а после доби сигурност, че младата му благодетелка и сама не знае защо й е телохранител. Когато кнесинята се оттегли в покоите си, а ядосаните витязи се разотидоха, при Вълкодав дойде мятелникът — специалният прислужник, който носи отговорност за одеждите на воинската дружина и на челядта на самия кнес.
— Да вървим, господарю — каза той на вянина. — Еленя Глуздовна нареди да ти изберем хубави дрехи.
Това ми стига, рече си наум Вълкодав, притиснал към гърдите си подарения плащ. Но на глас, разбира се, замълча и послушно сподири слугата. Понечи да преметне през рамо ремъка на ножницата, но веднага го махна, защото се усети, че и без това май ще му се наложи да се обезоръжи.
Мятелникът беше достолепен мъж с бяла брада и напета походка. Истински стар прислужник от бдящите повече от стопанина за честта на дома му слуги. Той заведе Вълкодав в просторното складище с наслагани вече по раклите и скриновете дрехи, които по негова преценка ще са по мярка на снажния здравеняк вянин. Вълкодав ги огледа и му се стъжни, понеже разбра колко смътна представа има мятелникът за телохранителите и техния занаят. Пък и откъде би могъл да знае? Повечето обитатели на прикъта бяха воини, не само нямащи нужда от охрана, но способни да бранят всекиго. Защо до кнесинята ще се кипри още един въоръжен човек? За повече хубост и красота, за какво друго. Затуй слугата бе разстлал по пъстро изографисаните капаци няколко пищно бродирани горнища с тесни гащи по новата мода. Дрехи, подходящи криво-ляво за изправена или седнала стойка, но не и за мятане на коня — при светкавичното скъсване по шевовете голям срам ще падне.
Вълкодав едва чуто въздъхна и се обърна към стареца.
— Как ти е името, дядо?
— Зичко — отвърна мятелникът.
— А бащиното?
Слугата учудено помълча, после приглади брадата си.
— Живлякович…
— Да ти се намира, Зичко Живлякович, мека кожена туника? — попита Вълкодав. — Такава, дето да покрие ризницата?
Мятелникът кимна и отмести бродираните одежди, за да отвори една от раклите и скоро след това Вълкодав пробваше кафеникавата туника с отлична изработка. Спускаща до средата на якото бедро, с ръкави до лактите. Старият слуга имаше набито око. Вълкодав раздвижи рамене, наклони се, приклекна и разбра, че туниката ще пасне върху ризницата и няма да пречи на движенията. Дойде ред и на дългите кожени гащи — подобни на собствените му, но чисто нови, после и на ботушите с връзки над глезените. И накрая — на обикновената, без никакви бродерии риза от дебел плат.
— Ама ти, добри юначе, направо за бой се стягаш — отбеляза Зичко.
Вълкодав понечи по навик да измърмори „Може и да се стягам“, но размисли и отвърна:
— При моята работа не се знае в кой миг ще се стигне до бой. Благодаря ти засега, Живлякович.
Откри болярина Серт в задния двор. Ядосан от прищявката на младата владетелка, Десняка (същия, дето винаги стоеше отдясно на кнесинята) сега си изкарваше яда на младоците-отроци, които упражняваха уменията си с дъбови мечове. Крясъците му, ехтящи из целия прикът, безпогрешно насочиха Вълкодав.
Когато видя болярина, първата му мисъл бе съмнението относно навременността на раздумката с този човек. Втората мисъл беше, че името му — Серт, — си е досущ добре измислен прякор. Като нищо беше прякор, понеже при солвяните истинските имена бяха известни само народа и приближените побратими. Полуголите, лъщящи от пот дружинни отроци се бъхтеха с тежките дървени мечове, предпазваха се и нападаха със скокове. Боляринът се разкарваше из тая гмеж от гъвкави тела като мечка на мечките и с бащинска щедрост раздаваше бащински тежки плесници на нескопосните. Правеше го със завидна лекота: макар косите му да бяха побелели, старостта нямаше скоро да се вкопчи в тях, за да го обязди. Серт забеляза Вълкодав и се престори, че не го вижда, само още повече почервеня. Но вянинът упорстваше и не си тръгваше, затова най-накрая Десняка самичък го привика: