— Ей, ти! Я ела тука!
Вълкодав пусна долу големия вързоп с плаща и дрехите и се доближи.
— Защо ли трябва да ти се доверявам?… — попита боляринът и забоде в него сивите си оченца. В гласа му се долавяше неподправена горчивина. Вълкодав позамълча, за да обмисли отговора си, и спокойно отвърна:
— Защото почитаната господарка ми се доверява.
— За тебе може да е господарка, а на мен ми е като родна щерка! Откъде да съм сигурен, че ти, обеснико, няма да й причиниш зло?
Вълкодав неволно се сети за мъжагите-кибритлии с тежка ръка, които умират да се обикалят едни други, да се лашкат с яки рамене и да обмислят заслужава ли си да подхванат същинското сбиване. В случая със сигурност не си заслужаваше. Значи все някой трябваше да отстъпи пръв.
— По-добре кажи, войводо, заплашвал ли е някой Глуздовна? — попита Вълкодав, без да повишава глас. — Да е имало подхвърлени писма. Или дочути злонамерени приказки?
— Нищо не е имало — леко мирясал, измърмори Серт. — От какъв зор си й ти, чукундурино?
— Зор, не зор, това не е работа за нашите мозъци — каза Вълкодав. — Щом е заповядала, длъжен съм да й служа. Има ли почитаната господарка други телохранители?
— Няма — със същата неучтивост, но вече лишена от враждебност отвърна боляринът. — Нямала е досега, а и тебе няма дълго да те има.
— Както заповяда владетелката, така ще е — каза Вълкодав. — Благодарен съм ти за наученото, войводо.
Него ден Вълкодав не остана дълго в прикъта, за сметка на това се наслуша на какви ли не приказки от витязи. Някои се интересуваха дали възнамерява да стърчи като колец до кнесинята и да я изпровожда до всяка врата. Други предполагаха, че вянинът ще смаже от бой всяка бълха, засилила се да нападне кнесинята сред пухените завивки. Трети жлъчно предричаха нашествие на бълхи, предизвикано от самото присъствие на вянина, понеже с когото се събереш, от него всичко прихващаш. Вълкодав мълчаливо търпеше злите езици, сякаш не хапеха него. От значение беше само вредата, която заплашва почитаната господарка. А що се отнасяше до него самия — пръските кал не са лекета от сланина, изсъхнат ли, сами отиват в прахоляка…
Кнесинята Еленя повече не излезе навън от покоите си. Сигурно очакваше да секне щедростта на одумките. Само изпрати кесия със сребърни монети по едно от момчетата, което му предаде устно заповедта й: днес да се прибира у дома, а утре в ранни зори да дойде при същата врата. А от себе си допълни, че повелителката-кнесиня щяла да ходи на пазарния площад, за да й се поклонят новопристигналите търговци.
— А защо търговците не дойдат при госпожата? — попита Вълкодав.
— Така е прието отколе — важно отвърна хлапакът. — Кнесовете няма защо да се крият от хората. А Галирад се слави със своите търговци!
У дома очакваха Вълкодав с голямо нетърпение. По време на отсъствието му при майстора се беше отбил един негов познайник, млад велх, който им бе разправил за случката със стареца и старицата — чисто по велхски, с безчет подробности, в чиято истинност не можеше да се закълне, защото половината бяха измислени в движение. А когато Вълкодав се върна от прикъта, че и въоръжен отново с меча, че и с натежала от сребро кесия, че и с голям вързоп в ръце… развълнуваните въпроси заваляха като ситна градушка.
— Вече съм телохранител на самата кнесиня — накратко обясни вянинът. — Тя и меча ми върна.
Спря дотук, но за умните хора беше ясно, че само за последното е готов да пази кнесинята без пари. На заранта новата му служба започваше истински, затова Вълкодав прегледа бегло почистените разбойнически ризници, пъхна ги в чувала и се накани най-после да изпълни вчерашното си неизпълнено намерение да ги отнесе при оръжейника.
— Ще дойда с теб. Може ли? — веднага се примоли Тилорн. И обеща: — Ще вървя бързо. Няма да се зазяпвам. Честна дума!
На минаване покрай „Овнешката Плешка“ Вълкодав неволно погледна към мястото, където покрай него бе притичала старата Кирен. Само за да бъде просната след миг на паважа, не успяла дори да докосне болярското стреме.
— Тук срещнах вчера онази жена — изненадващо за себе си каза вянинът.
Тилорн, който усърдно подтичкваше, попита:
— Ти видя ли го после, тоя велможа?
Вълкодав поклати глава:
— Не, не го видях.
Деликатният Тилорн не попита как ще протече бъдещата среща между двамата пресни познайници. Ами сигурно мирно и кротко, каза си Вълкодав. Макар, честно казано, с известно напрежение да бе очаквал тази сутрин хубавецът болярин да се появи от някоя врата на прикъта. Но щом Лъчезар бе тоя, що стои отляво на кнесинята при всяко раздаване на правда или прием, неизбежно щяха да си закачат лактите на разминаване. Вълкодав неволно се сети за предстоящото излизане от прикъта за среща с гостуващите търговци, спомни си наредените до кнесинята боляри и си запита къде е редно да се подреди той. Предпочиташе да застане съвсем близо до резбованото кресло на господарката, зад дясното й рамо. Но застане ли там, пред носа му ще се пречка тила на стария Серт. Лекото преимущество в ръста си беше достатъчно, за да затулва погледа на Вълкодав. Да не говорим, че отместването на тоя мъж канара беше невъзможно, което правеше невъзможни и бързите скокове напред. А пък ако застане отляво… Не, че Вълкодав не боравеше еднакво сръчно в боя и с двете си ръце, но му се повдигна при мисълта да застане рамо до рамо с Лъчезар, способен нацупено да се оплаче, че долавя кучешка миризма, лъхаща от немития вянин…