Вълкодав беше съпровождал най-различни хора, мъже и жени, но в повечето случаи като пътуващ с тях охранител. Досега не си беше имал работа със сигурността на такива важни особи като кнесинята. Да застане отпред, до облегалката на креслото?… Как пък не. Десняка сигурно ще го удуши със собствените си ръце. Иди му обяснявай, че меренето на титли и чинове с телохранители е същото като да се сравняваш със… да, точно така, със сивото куче пазач, което понякога тича пред господаря си…
Стигнаха до улицата на оръжейниците без произшествия, ако не се брояха поклоните на всички срещнати велхи.
— Здрав бъди, почитаеми — рече Вълкодав още с влизането в работилницата на оръжейника.
— И ти бъди жив и здрав, вянино — отвърна майстор Коприва, набит мъжага с руса брада. — Чаках те вчера… Добре де, хората ми разправиха. Бронята, дето си я хареса, не е продадена. Ела да я видиш.
И той заведе Вълкодав в двора, където при хубаво време изнасяха на праведната слънчева светлина броните за продажба. Галирадските майстори обикновено работеха по поръчка, но все по-често се случваше да правят ризници за продажба наляво и дясно.
Тук изработваха най-различни доспехи. Ризници със ситна, едра, плоска или двойна плетка и такива, дето не бяха направени от отделни брънки, ами се изплитаха изцяло от дълга тел. Тия последните бяха трудни за поправка и вършеха работа за издокарване, но не и за сериозни дела. В двора на майстор Коприва освен това бяха изложени така наречените „дървени“ брони: изплетени от железни плочки с ремъчета, както и други, от цели парчета кожа, с пришити или прикрепени към тях плочки, които красиво се застъпваха като рибени люспи. Мнозина воини ги смятаха за по-надеждни от ризниците. Навремето Вълкодав бе ползвал и двата вида. А и се беше сражавал със съперници, носещи най-различни доспехи. И ако имаше избор, предпочиташе пред всичко останало тежката вянска ризница с якичка колкото длан и ръкави до лактите. Тя отлично удържаше на всеки случаен, приплъзващ се удар и не притесняваше движенията. Що се отнася до директния удар на меч, секира или стрела, от него няма спасение, дори човек да е с лят нагръдник, каквито отскоро изработваха бреговите сегвани, любители на конните битки…
Вълкодав бе дошъл за ризницата, която си беше харесал преди два дни. Тогава бе обиколил почти всички работилници и я беше видял почти последна, но щом я зърна, тя лепна на погледа му. След подобаващото разрешение, Вълкодав нахлузи през глава подрънкващата плетеница и изпита чувството, че връз раменете му лягат тежките ръце на приятел. Сигурно така се чувства мечът му в ножницата, изкована от стария Варох. Отпред ризницата падаше на педя и половина под чатала, а отзад бе по-къса, за да е удобна за езда. Абе, желязното си е желязно!… Вълкодав дълго прехвърля през пръсти лъскавите брънки, плътно скачени или пък споени с нитчета, тук-там откри майсторски дири от поправки и не намери за какво да се заяде. И изработката, и качеството на метала бяха безукорни. Ако му се присъни като меча, тая ризница има за какво да му разправя…
Никаква грехота не е да се харижат за тая хубост развлечените по сравнение с нея ризници без яки на ония двамата хубостници. Ставаха само за сплашване на селяните, мотаещи се с изнасянето на яденето и пиячката барабар с ценната покъщнина.
Вълкодав ги измъкна от торбата — сребристи и лъскави, почистени от ръждата и засъхналата кръв. Майстор Коприва бегло ги огледа с набито око и кимна доволно. Колкото за търговец или някой там пътешественик стават.
— Спазарихме ли се? — с туптящо сърце попита Вълкодав.