— Спазарихме се.
Вълкодав не бързаше да пъхне в торбата красивата броня, легнала върху дланите му. Тилорн, който едва сега сколаса да цъфне най-после и той в работилницата, се приближи и любопитно понечи да пипне ризницата, но в последния миг отдръпна ръката си и попита:
— Може ли?
Вълкодав се усмихна и рече:
— Може, не хапе.
— Мислех си да не би да има някакво поверие… — обясни Тилорн, който се любуваше на синкавите отблясъци върху еднаквите, гладки брънки.
Наистина имаше поверие, но на добрите хора са им позволени много неща.
Вълкодав забеляза, че след учения мъж от вратата на работилницата изскочи някакъв млад чирак, за да привика настрана майстор Коприва и притеснено да му шушне на ухо. Вянинът веднага заподозря грешката си да зареже вътре Тилорн без надзор, но междувременно Коприва се извърна и страховито навъсен попита Тилорн:
— Ти кой си? За кого си дошъл да подпитваш за тайните ми?
— Аз ли? — изуми се Тилорн. — За никакви тайни не съм питал, добри майсторе. Просто се поинтересувах от това чудесно момче как точно почерняте метала!…
Вълкодав скри ризницата в торбата, която преметна през рамо. „Ремъчето на добрите намерения“ висеше на ножницата му развързано: кнесинята собственоръчно го беше развързала и беше удостоверила чрез прикрепване на дървена плочка с личния си печат, че лично тя е дала на Вълкодав изричното право да носи ремъчето разпасано. Вълкодав, разбира се, не смяташе да посяга към меча. Той дори не се помръдна от мястото си, но наум прецени пътищата за отстъпление на двама им с Тилорн, ако майсторът реши да повика яките си чираци.
— Запичаме ги с жабешко млечице! — изрева солвянинът. — Така предай, шпионино бледогъз!
— А тебе не случайно са те нарекли Коприва — уведоми го Вълкодав с усмивка, при която се видя избития му зъб. — Не пустосвай напразно, по-дълго ще живееш. Този човек не е шпионин. Прочел е повече книги от всичките брънки, дето са минали през твоите ръце. Поговори с него, току-виж те научи на още по-голямо майсторство.
— Я се пръждосвайте и двамата! — кипна Коприва. — Чиста истина е, че с вяните с добро не става…
— Приятелят ми твърде преувеличава моите познания — със спокойно достойнство отвърна Тилорн. — Но аз наистина разбирам нещичко от метали и току-виж съм те насочил към някоя полезна идея. Народът ми, уважаеми, живее много далеч оттук и ние си имаме една много вярна приказка: една умна глава си е нещо хубаво, ама по-друго си е глава и половина…
— Глава ли? — От учудване солвянинът забрави за гнева си. — За каква глава ми говориш?
Тилорн се усмихна, вече съвсем развеселен, и каза:
— О, да… при нас, виждаш ли, се смята, че човек мисли с главата си.
Коприва прехапа устни, изумен от необятността на заблудите, битуващи при различните племена. Защото виж на него му беше добре известно, че гърдите са вместилище на мислите и знанията човешки.
А Тилорн се възползва от неговото стъписване, деловито се доближи до скъпата сребърна броня, която бе по кесията само на някой витяз, прокара пръст по блещукащите пластинки и каза:
— Виждам, че покривате доспехите със сребро и понякога сигурно със злато. Ако искаш, майсторе Коприва, бих ти предложил други покрития, които издигат не по-малко сигурна преграда пред ръждата и са не по-малко красиви. Кажи, имаш ли познайници сред кожухарите и тъкачите?
— Ами… — колебливо подзе Коприва, после продължи: — Може и да се намерят… Ония, от които вземам кожите…
— Тогава… само да не сметнеш, че пак те подпитвам! Дали те боядисват кожата и тъканите само със соковете на различни треви, или може би използват химич… други вещества? Да речем, червени или жълти кристали, които добре се размесват с водата и са много отровни? Те служат за щавене и за да се закрепва по-добре боята. Особено синята, сивата, черната…
— Какво ли не дрънкат хората — уклончиво отвърна Коприва, но и един толкова оскъден намек се оказа достатъчен. Тъмните очи на Тилорн пламнаха от въодушевление.
— Заповядай да ти намерят такива кристали, майсторе, и поръчай на стъкларя да ти изработи няколко дълбоки чаши от хубаво, чисто и прозирно стъкло. Аз ще ти покажа как да направиш така, че повърхността на желязото да се насити с друг метал, който устоява дори на морската вода!
— Да се насити? — не повярва оръжейникът. — Че това е желязо! Какво може да попие то? Това да не ти е да безиросваш дъски…
— Виждаш ли — зае се да обяснява Тилорн, — желязото, както и останалите вещества, се състои от малки, невидими за окото частички. При определени условия може…
— Ти си магьосник! — заяви Коприва и се осени с Търкалящия се кръст, за да пропъди всяко зло. — Върви си!