— Той не е магьосник — рече Вълкодав. — Той е учен. — Помисли и допълни: — Не си ли виждал как борави със среброто? А с желязото?… — Коприва не отвърна и Вълкодав плесна Тилорн по рамото: — Да си вървим. Исках да потърся и лък.
— Чакай — спря ги майсторът. — Добре, слагам чашите, купувам от твоята отрова… а после какво?
Тилорн си поиска едно по-голямо парче брезова кора заедно с нещо, подходящо за изрисуването му. Коприва се закле на Вълкодав да навечеря Тилорн за своя сметка, а после да наемете на всяка цена двама от своите чираци-уноти да съпроводят мъдреца до вратника на дома му. И Вълкодав се запъти при майстора на лъкове, като без притеснение остави приятеля си сам при чуждите хора. Коприва щеше свято да спази обещанието си и никой и с пръст нямаше да докосне Тилорн. Защото причиняването на злина на човек, за когото се застъпва вянин, е равносилно на това зимъска да скочиш в леденостудените води на Светии. С вързан за врата воденичен камък.
Настъпи утрото. Вълкодав се яви в прикъта, когато слънцето току-що бе показало зад небосклона огнения си крайшник. Прозяващите се отроци, които пазеха вратата, го пуснаха да влезе без никакви въпроси. По всичко личи, те бяха предупредени.
Вълкодав дойде издокаран с новите дрехи и с ризницата, почти скришом надзъртаща от ръкавите на туниката. Юначетата зад гърба му се спогледаха, убедени, че погледите им ще останат незабелязани.
В двора още нямаше хора, само в кухнята звънко се смееха младите готвачки, а зад преградата, зад която не се виждаше пещта, за сметка на това се донасяше чудното ароматно ухание на нещо кажи-речи опечено. Вълкодав пресече двора, постоя при вече познатите стълби, водещи към входната врата, после седна на стъпалото.
Нещо му тежеше на душата. Вчера вечерта Тилорн най-после извади Прилепчо от непробудния сън и тържествено заяви, че зверчето ще лети отново. Като вметна поредната непонятна дума: „технически“. Вълкодав попита какво значи това и Тилорн поясни, че крилото е оздравяло напълно, всичко е зараснало, няма груби сраствания. Дори мускулите почти не били отслабнали, защото Прилепчо е много подвижен, винаги в бойна готовност и постоянно прави опити да лети…
Лошото бе там, че самият Прилепчо упорито отказваше да проумее, че е здрав. Ако преди за нищо на света не се признаваше за сакат, все се пробваше да излети и падаше, след което вдигаше възмутено врява до небесата, сега сякаш го бяха подменили: след пробуждането се мушна в пазвата на Вълкодав, където се кри дълго с уплашено хлипане. Когато най-после събра смелост да се измъкне навън, Вълкодав го тръсна от дланта си над меката постеля:
— Лети, глупчо.
Прилепчо падна, като дори не направи опит да разпери криле. И заплака така жално, че дори малкото кученце подви опашчица с тъжно скимтене. Тилорн поклати глава, проговори нещо на незнаен език, взе Прилепчо и сътвори чудо — погледна зверчето в очите и блестящите мъниста изведнъж помътняха, както става при пияните. Прилепчо се прозя, но не заспа. Тилорн го побутна лекичко с пръст и каза:
— Лети.
Прилепчо тутакси се озова във въздуха, като по непохватността, с която се издигна до тавана си личеше, че е отвикнал да лети, и веднага се върна обратно.
— Той може да лети — каза Тилорн, — но не иска. Страхува се. Накарах го временно да забрави за страха и той полетя. Но за да престане да се бои, е необходимо да се поработи с него…
А трябваше ли въобще да го шият, помисли си Вълкодав. Все някак щеше да я кара и без това…
— Да вземем да го хвърлим от прозореца — предложи Еврих. — За да няма друг избор.
Ниилит ахна, а Вълкодав се навъси и предупреди:
— Защо не взема тебе да изхвърля. Може и ти да се научиш да летиш.
Така стана, че днес бе оставил Прилепчо у дома. Иначе кой знае какви може да ги свърши в най-неподходящия момент. Прилепчо не искаше да остава. Наложи се Тилорн отново да го прати в оная чудна полудрямка…
Пантите на вратата бяха добре смазани, но Вълкодав веднага долови шума, разпозна стъпките като старчески и определи, че някой бръска с метлата. Вдигна глава, подготвен, че няма да излезе кнесинята. И не сбърка. От вратата се показа съсухрена, сбръчкана връстница на вехтия Варох.
— Здрава бъди, бабо — каза Вълкодав.
Бабишкерата впери в него неочаквано орлов поглед и заканително размаха метлата, като ядно изсъска:
— Я, какво се е разположил тука, безсрамника!… Къш! Навъдиха се разни…
Вълкодав кротко стана и се отдръпна. Бабата щедро ръсна вода и се залови усърдно да премита и без това чистия праг и стълбите. С особено голямо усърдие размаха метлата от стръкове пелин на опразненото от Вълкодав място. Робиня, досети се той. Но от ония робини, пред които самите господари стъпват на пръсти. Сигурно е дойката. Сигурно е дундуркала владетелката кнесиня в люлката, а като нищо и самия кнес. Или неговата почитана съпруга…