— Ти ли си на нашето момиче охраната? — осведоми се с леко фъфлене бабата.
— Аз съм, бабо — кимна Вълкодав. — А няма ли да ми кажеш…
Искаше да попита дали скоро ще стане от сън почитаната господарка, като си правеше сметката да размени междувременно няколко приказки с болярина Серт. Ала старицата с мъка изправи гръб и отново му се закани с метлата.
— Ууу, да ти се не види… — И като каза това, пак се скри вътре в къщата.
Вълкодав замислено се почеса по тила и отново се настани на стъпалото от червеникаво маронгово дърво.
Скоро се зададоха нечии стъпки. Този път бяха мъжки. Човекът се приближаваше откъм ъгъла на дома, отреден за воинската дружина. Нещо в походката му никак не се нравеше на Вълкодав, но още не бе разбрал какво именно, когато пред стъпалата се изправи Лъчезар.
Точно него Вълкодав не умираше от желание да вижда точно сега.
— Нещо разни нехранимайковци започнаха често да се навъртат тука… — рече Левака още щом го зърна. Вълкодав си замълча. Само равнодушно погледна болярина и отново се втренчи в земята пред краката си. Само това оставаше — да му отвръща.
— Я застани „мирно“, куче, когато ти говори един витяз! — изрева Лъчезар.
В целия Галирад най-много десет души отбираха от вянски родови знаци и младият болярин очевидно не беше един от познавачите. Инак в желанието си да жегне Вълкодав за нищо на света не би го нарекъл куче. Вълкодав почти го досмеша, но той пак не каза нищо. И — то се знае — не се помръдна, за да застане мирно.
Разговорът можеше да отиде далеч, но този път и на двамата им провървя. Силна млада ръка отвори вратата: на прага застана кнесинята Еленя.
Вълкодав веднага се изправи и се поклони на владетелката. Левака не помръдна. Той бе вперил поглед във Вълкодав и в него се четеше смъртна заплаха.
— Остави, Лъчезаре! — каза кнесинята. — Това е моят телохранител. Седнал е тук по моя заповед.
Левака спусна надолу дългите си мигли, а когато ги вдигна, на лицето му бе изписано съвсем различно изражение. Отегчено и презрително.
— А, ето какво било — проточи той лениво. — Ама аз откъде да знам, сестро. Та аз само се учудих защо тоя нехранимайко стърчи тук. Току-виж взел, че откраднал нещо…
Кнесинята бързо и уплашено погледна Вълкодав. Оня стоеше, сякаш бе оглушал, с вкаменено лице.
— Не го обиждай, с нищо не го е заслужил — каза тя на Лъчезар. И се извърна към телохранителя си: — А ти защо мълчиш?
Вълкодав сви рамене:
— Нали тук съм по служба, почитана господарке. Аз пазя теб… а не себе си от всеки дърдорко… — Левака, вероятно за пръв път в живота чул с ушите си да го наричат така, за миг онемя и Вълкодав бавно, с удоволствие, се доизказа: — Виж, ако срещу теб тръгнеше с умисъл, веднага щях да му скъсам главата.
Юмрукът на болярина се отплесна към брадичката на Вълкодав, но по пътя срещна коравата му длан. Вянинът владееше до съвършенство изкуството да вбесява съперниците си, без да им причинява вреда, но и без да им позволява те да го докоснат. Лъчезар се пробва безуспешно и с левия юмрук, след което вянинът хвана болярина под лактите и притисна ръцете му към хълбоците. Вълкодав знаеше стотици по-лесни и сигурни уловки за озаптяване на леваци, но нарочно избра най-неизгодната. Само това оставаше — да поднесе на Лъчезар на тепсия всичко, на което той, Вълкодав, е способен. Нека боляринът го поднася. Ако му стиска. А на него сто на сто му стиска. Пък беше ли разумно от страна на Вълкодав да го унижава пред неговата „сестра“…
Разбира се, Лъчезар не просто умееше, а майсторски умееше да се бие. Вянинът веднага разбра с какъв противник ще си има работа. Витязът не ти е някакъв градски страж, до вчера месил питки в хлебарницата и не понечил да избърше с месала яките си набрашнени пестници. Той е воин. И от люлката е бил възпитаван от воини. На самия кнес той се явява любим приемен син, ако не и побратим. Боец сред бойците, обучен на всички бойни изкуства. Лъчезар беше ловък и много як… Само че защо се движи като вчерашен махмурлия? Боляринът изръмжа и направи опит да се отскубне… Вълкодав го удържа, без особени усилия, макар и с малко мъка.
За щастие борбата им продължи само мигове. Кнесиня Еленя изтича безстрашно надолу по стъпалата. За да разтърве сдърпалите се псета, помисли си Вълкодав. Той отблъсна болярина и сам отстъпи задъхан назад. Сега тя ще му заповяда да се пръждоса завинаги от очите й. Та него тя вижда за трети път в живота си. А Левака я нарича своя сестра. Вълкодав реши, че няма смисъл да й казва за старата велхиня.