— Върви си, Лъчезаре — каза изведнъж младата владетелка. — Върви си.
И боляринът си тръгна. Разтреперан от ярост, той се озърташе на всяка крачка, но не каза нито дума повече.
Вълкодав гледаше кнесинята в гръб и също мълчеше в очакване на заслуженото си наказание. И в този миг… той първо усети в едната ноздра добре познатата влага, после вдигна ръка, видя на пръста си алената капка и разбра, че Левака, без сам да подозира, все пак бе успял да му отмъсти. Краткотрайното, но жестоко напрежение си беше казало думата. Така се случваше често, след като в каменоломната му бяха счупили носа. И винаги в най-неподходящия момент. Ругаейки наум, Вълкодав издърпа от джобчето на пояса парцалчето, което винаги стоеше там, и започна да го натиква в носа си. Добре поне, че се беше усетил навреме и не бе осквернил с кръв нито земята, нито новичката си дреха…
Кнесинята се извърна към него и очите й станаха кръгли от смайване.
— Прощавай, почитана господарке — виновно проговори Вълкодав, който наистина бе готов да потъне вдън земя.
Девойката бързо огледа двора, за да се убеди, че никой не ги гледа, и решително го хвана за ръката.
— Да вървим!
Пръстите й не можаха да обхванат китката му, но стискаха здраво. Тя поведе Вълкодав нагоре по стълбите, после в къщата и навътре в покоите си.
— Дойке! — повика тя, без да се спира. — Донеси студена водица!… А ти сядай. — Вълкодав седна послушно на пейката до вратата. От другата стая надникна бабичката, погледна го и отново изчезна вътре, за да донесе след миг тумбеста делва и голяма глинена паница.
— Хубав защитник, няма що… — мърмореше тя полугласно, но така, че той добре да я чува. — Той самият има нужда от бавачка…
— Вдигни глава — нареди кнесинята на Вълкодав.
— А ти си върви, чедо — сгълча я старицата. — Върви, не се цапай.
Тя закрепи паницата в скута на Вълкодав, плисна го с ледена вода и го дръпна за косата, за да го накара да наведе глава, намокри едно парцалче и го наложи на челото, между веждите. После сграбчи средния му пръст и здраво го стегна с конец през долния край на нокътя.
— Благодаря, бабо — с гъгнещ глас изрече той. Човекът с кървящ нос е жалка и грозна гледка. Ще ме натири, с отчаяние си мислеше Вълкодав, като гледаше как кръвта му капе в паницата. Ще ме натири — и туй то. И няма да сбърка. Позасегнах вярната дружина, спречках се с болярина, а сега я наскърбих с това срамно зрелище. За какво съм й…
— Как си? — попита кнесинята. Вълкодав вдигна очи. Тя го гледаше с искрено състрадание. — По-добре ли си?… Защо ти стана така?…
Вълкодав отвърна с неохота:
— Счупиха ми носа навремето, оттогава ми се случва понякога.
— Тия младите нямат срам — замърмори старицата. — Непрокопсаници. Все по кръчмите, дай им да размахват юмруци… Наместо да си седят у дома за радост на майка си и баща си…
Вълкодав си замълча. Кръвта най-после секна; той внимателно почисти носа си и за всеки случай пъхна вътре чисто парцалче. Ако не се вглеждаш много, не личи. Дойката отнесе паницата и кърпата. Вълкодав стана и в този миг кнесинята забеляза ризницата, надничаща под горната дреха.
— Това пък защо? — смаяно попита тя. — От кого се вардиш? Свали я, че ще станем за смях. Хората ще си кажат, че съвсем съм си изгубила ума…
Докато казваше така, тя леко се изчерви и Вълкодав разбра, че хорските приказки все пак я засягат. Вярно, какво ли щяха да кажат галирадците с техните остри езици, щом зърнат редом с любимата си кнесиня телохранителя вянин, нагласен като за бой! Оставаше само да тури и един шлем. Сякаш всеки ден по три пъти нападат владетелката! Вълкодав разкопча колана и свали туниката, а после и ризницата.
— Остави ги тук — каза кнесинята. — Като се върнем, ще си ги вземеш.
— Много грижи ти създавам, почитана господарке — рече Вълкодав. Кнесинята само махна с ръка:
— Върви в конюшнята, заръчала съм да ти изберат хубав кон.
Вълкодав се поклони и излезе.
Когато свитата се посъбра, Вълкодав забеляза сред русите солвяни един мургав и тъмнокос халисунец. Пълен и нагласен с дрехи, които никак не подхождаха на воин. На Вълкодав му се дощя да разбере кой е този човек, но точно в този миг се появи Серт, при когото той отиде незабавно и рече:
— Здравей, войводо. Трябва да си поприказваме.
— За какво? — недоволно попита Серт.
Вълкодав му даде знак да се поотдалечат от останалите и каза: