— Искам да те помоля, войводо… Като заставаш до креслото на господарката, премести се с една крачка по-вдясно от обичайното.
— Какво?… — изръмжа Серт и лицето му почервеня.
— Не бързай да се гневиш. — Вълкодав вдигна длан, за да го умилостиви. После се залови да чертае на земята с острото на ботуша. — Виж, това е креслото. Аз ще застана ей тук, за да виждам всичко, но и да не се набивам особено на очи. Ако ти лекичко се отдръпнеш, ще ми е по-удобно.
Мустаците на болярина се размърдаха:
— Я си гледай работата, готованецо…
Вълкодав се сети за осенилото го одеве сравнение и тихо отвърна:
— Аз съм куче пазач, войводо. Все едно е къде ще легна, само да пазя.
Когато изричаше последните думи, боляринът вече му беше обърнал гръб.
Дебелият халисунец Илад се оказа лечител. Беше се заселил в крепостта още от времето на детските боледувания на кнесинята и досега продължаваше да я цери при нужда, като смяташе за свой неотменен дълг да съпровожда Еленя Глуздовна при всички нейни пътувания.
— Господарката е болна от нещо, така ли? — застана нащрек Вълкодав. Кнесинята имаше съвсем здрав вид, ама знае ли се…
— Какви неща питаш само! — възмути се Илад. — Не те ли е срам!
— Не ме е срам — рече Вълкодав. — Ако господарката е болна, аз съм длъжен да го знам. Аз я охранявам.
— Госпожата пребивава в добро здраве и дано Лунното небе я запази такава още деветдесет и девет години — отвърна халисунецът и присви устни.
— Тогава за какво… — необмислено поде Вълкодав. А лечителят ядосано премести от едно място на друго изписаната с шарки кожена кутия и го прекъсна:
— За каквото си й ти! Само дето от мен, за разлика от теб, понякога има полза!
Конярят Спел подготви за Вълкодав много хубав кон. Едър сив жребец от бойна сегванска порода. Тези невъзмутимо спокойни коне изглеждаха бавни и леко тромави, ала бяха способни по пръв даден знак да се втурнат в бяг, устремно и мощно, и покрай всичко останало бяха прочути със своята схватливост. Сиреч бяха точните коне за телохранители. Сговорчивото животно взе от дланта скътания за него крайшник, издиша топло в лицето на вянина и отърка чело в рамото му. Вълкодав потупа коня по могъщата мускулеста шия, надяна му юздите и го поведе навън, изпроводен от одобрителния поглед на коняря.
Когато се качваха на седлата, Вълкодав понечи да помогне на кнесинята Еленя — владетелката, нагиздена с дълга рокля, яздеше коня си, седнала на една страна, подпирайки нозе на някаква странна дъсчица — ала боляринът Серт само дето не го изблъска, за да качи сам „щерката“ на седлото. Тогава Вълкодав се ядоса и твърдо реши, че когато пристигнат на площада, ще застане там, където сметне за нужно, и нека Десняка става за смях, ако толкова се натиска. Но старият болярин ловко яхна своя вран кон, свирепо изгледа телохранителя и смуши животното с пети, за да го отдалечи от бялата кобила на кнесинята, след което на Вълкодав веднага му олекна на сърцето.
Едновремешните навици сами се връщаха в паметта му. Още щом излязоха извън очертанията на оградата, внимателният поглед на Вълкодав се заплъзга по покривите, по горнищата на здравите масивни стобори, по лицата на гражданите-галирадци, наизлезли да приветстват владетелката. Тия приказки, че нито чужд, камо ли пък свой, ще посегне на живота й да ги разправят на други, не на Вълкодав, така че той беше нащрек. Пък и без ризницата се чувстваше като гол.
Навремето бе наблюдавал как охраняват владетелите в големите градове на Халисун и Сакарем. Когато владетелите трябваше да излязат пред народа, по всички покриви нареждаха стрелци, прострелващи моминско пръстенче от двеста стъпки разстояние. Заповядваха им при най-слабото подозрение да отпускат тетивата, хич да не му мислят. Пък и кажи-речи над половината от слугите винаги бяха предрешени стражи… Народът знаеше всичко това и го възприемаше като редно. Тук нещата стояха другояче. Същият подход щеше да е възприет като смъртна обида за галирадците. Може да й бъде простен за това, че един той, Вълкодав, е неин телохранител, но за останалото…
А сега мисли му, телохранителю, с какво държание хем ще опазиш кнесинята, хем няма да я скараш с града…
На площада Вълкодав хвърли юздите на слугата (оня ги хвана по навик, чак после се попита защо вянинът лично не се погрижи за своя кон, че и за болярските) и веднага застана зад дясното рамо на кнесинята. Боляринът Серт, сумтящ и хапещ от време на време мустаците си, излезе по-напред и се измести малко по-вдясно. Вълкодав с благодарност отбеляза, че старият воин зорко надзирава оная част от кръга, която убягва на погледа на вянина. Лъчезар Левака крачеше от другата страна. Той, изглежда, беше решил да се държи с Вълкодав по единствения начин, който му оставаше: изобщо да не го забелязва. Поне когато двамата не са насаме.