Кнесиня Еленя се поклони на събралия се народ и се настани в старинното кресло. Запя сребърен рог и Вълкодав впери поглед в първия доближил се търговец. Снажен и як, черен като сажди мономатанец, чиито тръстикови кораби бяха пристигнали в пристанището преди разсъмване. Търговецът бе пременен с дългопола жълто-червена дреха, обточена с петниста кожа — в родината му зимата бе доста по-топла от лятото в Галирад. Чернокожият говореше отлично солвянски и произнасяше словото си сам, без никой да превежда думите му. Докарал бе на тържището дървесина — черна, жълта и за багрене — а също така слонова кост и двайсет и три черни диаманта. Два от тях лежаха в красивите дървени ковчежета, поднесени в дар на кнесиня Еленя. Тя вече бе извадила дървеното кръгче, знака за това, че му е разрешено да търгува в града, и се готвеше да му го даде, когато той звънко плесна с длани и двамина слуги внимателно изнесоха пред него висок кош, изплетен от пухкав мономатански камъшит. Търговецът широко се усмихна, оголвайки ослепително бели зъби, махна раирания капак и бръкна в коша с двете си дълги ръце. После се изправи и протегна на кнесинята глинено гърне. В гърнето бе засадено наглед невзрачно храстче, цялото обсипано с белите снежинки на дребни цветчета. Сигурно на храстчето му беше студено под тукашното слънце: растението бе покрито с голям стъклен похлупак, вероятно изработен точно за случая. Мономатанците не току-така бяха прочути с майсторството си в стъкларския занаят…
Повелителката на големия и богат град на мига забрави за всяко достолепие. Тя плесна с ръце и скочи от креслото като най-обикновено момиченце при вида на любимо лакомство, с което е решил да я поглези добър приятел.
— Леле, Шанака-сао! Саникабати ларимба… — каза тя.
Това бяха думи, изразяващи висша степен на задоволство.
Излизаше, че тя говори мономатански не по-зле, отколкото търговецът Шанака — солвянски. И по всичко личеше, че отглежда в градината си най-различни чуждоземни растения. Вълкодав, който стоеше неподвижно, едва забележимо се напрегна: огромният чернокож мъжага даде гърнето с храстчето на слугите и с дружеска почит прегърна дотичалата кнесиня.
— Това синът ми го изнамери специално за тебе, Глуздовна. Два дни се катери по чукарите. Усмивката на планините обича много, много слънце и… ъъъ… онова, дето го пускат отгоре птиците!
Гласът му бе доста звучен. В насъбралата се тълпа от зяпачи тихо рукна смях.
След мономатанеца на постлания килим стъпи вянин от рода на Синигера. Вълкодав го огледа със същия остър поглед като всички останали. Вянинът почете кнесинята с черни самурени кожи и с прочутите кожи от сребристи лисици, както и с голяма каца кисели краставици, които неговото племе умееше да приготвя по съвсем особен начин, за завист на всички съседи. Според Вълкодав от кацата се разнасяше чуден аромат. С крайчеца на окото си той забеляза как Лъчезар сбърчи тънкия си нос.
Времето си минаваше. Гостуващите търговци се редяха един след друг и си тръгваха, гордо понесли безценните дървени кръгчета, благодарение на които бяха в правото си да предложат стоките си на галирадци. Кнесиня Еленя намираше за всекиго добра дума и Вълкодав отбеляза, че тя приказва с мнозина, не само с Шанака, на родните им езици. Ясно бе, че това ласкае търговците. И ги подтиква да дойдат отново в Галирад, че и да направят така, че и други да дойдат.
Яркото утринно слънце светеше право в дясното око на Вълкодав. От дългото стоене на едно място започваше да усеща тежест в нозете. Започна леко да се полюлява от палци на пети, за да пораздвижи кръвта си. Виждаше, че кнесинята е доволна от богатите дарове. Част от тях щяха да бъдат занесени в крепостта — едните в съкровищницата, а другите — в кухнята. После придобитото щеше да се използва за каквото е отредено. Ще отиде за издръжката и за награди на храбрата дружина, за поправката на стените на прикъта, за оръжие и доспехи, предназначени за бойците от града, ако изведнъж им се наложи да воюват…
Наближаваше пладне. Вълкодав за пореден път завидя на местните зяпачи, които можеха да стоят тук, но и да си отидат, стига да поискат, и се зарадва, че върволицата от търговци е вече на свършване.
Предпоследен излезе да се поклони младият търговец от далечния Шо Ситайн, с бакъреното лице, дългата сламеноруса коса, вързана на опашка и дръпнати сини очи. Неговата страна лежеше отвъд морето, още по-далеч от Арантиада, и се славеше с конските си стада, които пасяха в ширналите, докъдето поглед стига, степи. Там не строяха големи кораби и този шоситайнец, един от първите, стъпили в Галирад, беше докаран тук от смел солвянски мореплавател. Вълкодав видя как кнесинята отбеляза нещо върху навосъчената дъсчица за писане или с други думи церата. Сигурно бе постановила този предприемчив мъж да бъде награден с нещо. Церата й беше от смрика, с красива резба, изобразяваща преплетени стъбла откъм опакото. Вълкодав успя да я разгледа, защото владетелката държеше дъсчицата на колене, с лицето надолу. Към нея с копринен шнур бе закрепено писалото — кокалено, с връхче за изтриване на зле изписаните букви.