— Тюх, бре! — рече ядосано Левака и се изплю. — Нямаше защо да му чупиш врата. Щяхме хубавичко да го поразпитаме…
Вълкодав нищо не отвърна.
— Боляринът има право — рече Серт.
Вълкодав се усмихна само с крайчеца на устните си, неприятно и злъчно:
— Щастлива е земята, където не познават тези убийци…
— А ти самият откъде се извъди такъв познавач?
— Точно така, откъде? — вметна Лъчезар. Вълкодав остави без внимание тази забележка, а на Серт отвърна следното:
— Ти вече трийсет и три пъти ме нарече обесник. Тогава какво се чудиш, че си имам работа с убийци…
— Стига! — тропна с изящната си обувчица кнесиня Еленя. — Върви, Лъчезаре. Нагледай търговеца, но да не си го пипнал с пръст… Къде е Илад? А ти, Вълкодаве, по-добре обясни каква е работата. Какви са тези убийци?
— Те си имат своя вяра, почитана господарке — рече вянинът. — Те се покланят на Смъртта Морана и си мислят, че извършват благодеяние, като убиват за пари. Той нищо нямаше да каже на разпита, само щеше да благодари на Богинята си за мъките и за изпратената му смърт…
Кнесинята се огледа, без да го доизслуша:
— Илад! Къде е Илад?…
Стана ясно, че през цялото време тя комай нищо друго не бе забелязала, освен петната върху ризата на Вълкодав.
— Ти си ранен!
Вълкодав сви рамене и каза:
— Раните са такива, че не ми пречат да ви служа, владетелке.
Заради мен, беше изписано на лицето й. Всичко стана заради мен. Ножовете летяха към мен! А ако не бях ти заповядала да оставиш у дома ризницата…
Както се изясни, Илад бе задрямал сладко, подпрял глава върху своята лечителска кутия. Беше проспал и покушението, и цялата суматоха, но скочи уплашено на крака, когато един от воините го хвана за раменете и здраво го раздруса. И лечителят отърча при кнесинята задъхан, с тромава, олюляваща се походка:
— Какво ти има, почитана господарке?
— На мене нищо! — махна с ръка тя. — Телохранителят ми е ранен, превържи го!…
Вълкодав не беше ранен тежко. Ножовете, предназначени за кнесинята, само го бяха порязали, оставяйки две дълбоки бразди. Разбира се, нараняванията му причиняваха болка, но за опасност и дума не можеше да става. Ако питаха него, би казал, че засега е достатъчно раните да се превържат с чисто парче плат, а после, в крепостта или у дома, да се промият и може би да се зашият. Но никой не го питаше. Кнесинята смяташе, че той е пострадал заради нея, както и по нейна вина и с това бе казано всичко. Търговецът на подправки, чиято малка шатра се намираше наблизо, заведе двамата с Илад под платнения покрив и ги остави насаме.
В шатрата ухаеше на канела и стотици други всевъзможни подправки. Илад отвори сандъчето си и се залови да преглежда многобройните кутийки и стъкленици, като гледаше да не застава с гръб към Вълкодав. Движенията му се сториха на вянина не съвсем уверени. Ами да, помисли си телохранителят. Домашен лечител, свикнал да бъде в услуга на общо взето здрави хора, нуждаещи се от церене при простуда или поради последиците от гощаването с нови за тях ястия… И изведнъж това мекотело го хвърлят върху нажежен тиган: още не си е разлепил очите, а трябва да тропосва рани, и то чии! На някакъв свиреп вянин с неизвестно, че и може би тъмно минало!…
Вълкодав остави на пода колана и ножницата и смъкна ризата си, като остана гол до кръста. Наложи се да откъсва от тялото си ризата, залепнала на места заради засъхналата кръв. За щастие безукорно острите ножове бяха разрязали плата равно и чисто, като бръснач. След пране и хубава тропоска с иглата ризата пак ще му върши чудна работа…
Илад най-сетне намери диреното и се извърна към Вълкодав. В ръцете си държеше мъничка чашка и стъкленица. Вгледа се във вянина и се вкамени, опулен. На Вълкодав така и не му стана ясно какво толкова е видял в раните му лечителят. Но халисунецът внезапно изтърча от шатрата с цялата бързина, на която бяха способни късите му крачка.
— Владетелко!… — долетя безпрепятствено зад тънката прозираща стена гласът му. — В името на Лунното небе те заклевам час по-скоро да отстраниш този човек от кортежа си!…
— За какво говориш, Илад? — смаяно попита кнесинята.
— Той е опасен, почитана господарке! — давейки се от вълнение продължи лечителят. — Той може да ти причини зло!
На Вълкодав започна да му просветва какво и що. Наведе се и извади от сандъчето на лечителя тясно дълго парче бяла коприна, за да се превърже сам, понеже кръвта се стичаше по корема му и по левия хълбок и можеше да изцапа хубавите му кожени панталони.
— Говори ясно! — ядосано изръмжа отвън боляринът Серт.