— Този вянин е дамгосан каторжник, владетелке — на скоропоговорка издума халисунецът. — Той е бил в ръцете на палача, подлагали са го на страшни изтезания! Той е престъпник! Той…
— Илад — прекъсна го кнесинята.
— Аз, почитана…
— Върни се и му помогни, Илад — сряза го кнесинята и Вълкодав си помисли, че сребърната камбанка можела да звучи и така, сякаш е изработена от стомана. — Чуваш ли, Илад?
На Вълкодав му се стори, че нещастният лечител изхлипа.
Завесата на вратата отново се размърда. Завърналият се Илад се натъкна на враждебния поглед на сиво-зелените очи и май едва сега съобрази, че телохранителят ясно е чул всяка изречена от него дума. Ръцете му затрепериха. Дамгосаният престъпник явно се канеше да го заколи. А кнесинята, същата тази кнесиня, която навремето, повита с пелени, бе лежала в скута му…
Кнесиня Еленя решително отметна платнището на входа и прекрачи прага.
— Този човек ми спаси живота, Илад! — отсече тя. — Прави каквото е необходимо!
След нея забързано, като насмалко не събори с мощно рамо шатрата, нахлу боляринът Серт. Твърдо решен да не допусне неговата „щерка“ да попадне в лапите на дивия вянин.
— Заповядай да не причиняват зло на сегваните, владетелке — повтори Вълкодав.
Тя припряно кимна и отвърна:
— Ще заповядам.
— Стори го още сега, докато ме церят — каза Вълкодав, като я гледаше право в очите. — Че да не стане беля.
— Кой те пита тебе — измърмори Серт.
Кнесинята трепна, извърна се рязко и излезе. Боляринът остана в шатрата и Вълкодав отново се притесни да не би на владетелката да й се случи беда, но тутакси се успокои като зърна на люлеещата се от вятъра стена плътните сенки на витязите, заобиколили девойката. Погледът му не остана незабелязан за болярина.
Междувременно горкият Илад представляваше жална гледка. Той извади от сандъчето си още една малка стъкленица — доколкото можеше да се усети в една пропита с безброй миризми шатра от обонянието, в първата имаше сок от хилядолистник, спиращ кръвта, а във втората — илач с остър мирис, настойка от силно вино, примесено с жлъчка. С това се изгаряха дребните драскотини и синините, за да минават по-бързо, а отворените рани се мажеха само отстрани.
— Защо си бил в каторга, вянино? — попита Серт.
Вълкодав нямаше желание да дава обяснения. Извърна глава, за да измърмори „За нищо“, но в този момент лечителят, изпаднал в краен душевен смут, сбърка стъклениците и ливна право върху раната лютата настойка, която би свършила работа и за изписване на шарки върху остриетата на мечовете.
Вълкодав изсъска от изненада и отскочи встрани. Браздата на гърдите му пламна, обзета от течния огън, от който очите му побеляха и за броени мигове цялото тяло отказа да му се подчинява. Илад също отскочи, без да разбира каква е работата. После се взря по-зорко в стъкленицата, която държеше в ръка — и се хвана за главата.
— Виж, я си върви, преди да стане беля… — Боляринът Серт сложи ръка върху пухкавото рамо на лечителя и лекичко го подбутна към изхода. — Сам ще се оправя! А ти, вянино, се обърни. Вдигни ръка…
Вълкодав, който едва сега си поемаше дъх, усети, че старият витяз, както се и полага на воин, отлично разбира от рани.
— Как се досети, че оня не е преводач, а убиец? — промърмори Серт, като вдяна в извитата като полумесец игла конеца и сръчно върза възелчето.
Болеше зверски, но Вълкодав бе изтърпявал без да гъкне и далеч по-страшни болки. Той обясни за ботушите и ризата на лъжесегванина и допълни:
— А оня, когато бръкна в ръкавите си, аз просто го познах. Същият се опита да убие момъка, дето го отървах от жреците. Някой му плаща, а търговецът според мен не е знаел нищо…
Десняка сръчно завърза още едно възелче и попита почти наскърбено:
— Как баш пък ти всичко забеляза? И успя да защитиш нашето момиче? А ние, цяла дружина…
Вълкодав помисли и каза:
— Вие от дружината сте навикнали на открит бой. А на мен четири години само това ми е било работата, да се оглеждам за мискини, дето те дебнат зад ъгъла.
Боляринът снади краищата на втората рана, нареди на Вълкодав да ги придържа и започна да бълва обиди за Илад, като тая за конския доктор, кадърен да умори всяко добиче, беше най-добронамерената.
— Е, мен засега не успя да ме умори — с усмивка рече Вълкодав. Той поразмисли още и каза на Серт: — Някой иска владетелката да умре. Пък аз не мога да я вардя денонощно, войводо. Още поне двамина трябват. Добре ще е ти да ги избереш, след кнеса ти си тук баща на всинца. Пък аз ще ги науча на целия си майсторлък…
— Да ти имам майсторлъка!… — изпъшка боляринът. — По-добре ми кажи защо не тури ризницата, лукова главо?…