— Не се сетих — отвърна Вълкодав.
Когато излезе навън, покривайки полуголото си тяло с плаща, който боляринът сне от яката си снага, на Вълкодав му се счу, че от другата страна на шатрата долитат неясни звуци. Потърси с поглед кнесинята, увери се, че има сигурни закрилници и отиде да провери каква е тая работа.
Не се изненада особено, когато зърна зад шатрата халисунеца. Дебелият Илад плачеше, скрил се от хорските погледи под ниско спуснатия й навес. Вянинът се доближи с котешка стъпка и лечителят не го забеляза. Вълкодав постоя неподвижно, вперил мрачен поглед в халисунеца. А сигурно го бива да цери. И то бая. Сигурно също е чел книги и е чувал за Зелхад Мелсински. Като нищо седемдесет и седем болести може да познае по очите и още трийсет и три — по дланта. И сега какво? Някакви покушения, убийства… телохранители, по-страшни от всякакви убийци… Да объркаш стъклениците от шубе е най-малкото прегрешение — някои и името си забравят от притеснение. Бива ли чак пък толкова да му се придиря на човека, ами сбъркал е, то си е човешко…
Вълкодав коленичи до лечителя и лекичко го докосна по коляното. Илад го видя и безутешно закри лицето си с длани. Вянинът разтвори полите на плаща и рече:
— Виж читаво ли ме е тропосал.
Илад се изсекна и се зае с прегледа.
— Изгорих раната ти, телохранителю… ще ти остане белег…
Вълкодав сви рамене. Какво пък толкова — един белег в повече.
— Виж сега… — рече той на халисунеца. — Някой иска да погуби владетелката. Днес я замерваха с ножове, утре може да им щукне да я отровят…
— Ножове!… — плесна с ръце Илад. — Ами ако и те са били отровени?
— Ако бяха отровени — рече Вълкодав, — нямаше да си хортуваме тук.
Чедата на Смъртта най-много от всичко обичаха отровното биле, поразяващо на мига, стига да докосне кожата. Човек хвърляше петалата веднага, без да даде време на лечителя да му осигури противоотровата. Сигурно оръжие срещу владетелите, неугодни на Морана.
Илад скочи и избяга, забравил да отупа прахта от гащите. Вълкодав си помисли, че всеки убиец си има свои любими похвати. Тоя може да е бил баш майстор с ножовете. И да е смятал, че прибягването до отрова е под майсторството му. Във всеки случай с учудваща ловкост бе пронизал Еврих. И с чист нож. Ама всичко се случва. Пък и отрови всякакви. Ами ако кръвта вече разнася из тялото тайната смърт?… Дълбоко в стомаха му се образува ледена буца. Какво пък, ако Илад открие отровата и я разпознае, още има надежда…
Вълкодав оправи ремъка на рамото си, тръгна към кнесинята и мълчаливо застана зад гърба й.
На връщане към прикъта Вълкодав отново яздеше вдясно от господарката, на крачка зад нея. Вече никой не му оспорваше правото да заема това място.
В града вече се беше разчуло за покушението. Хората бяха наизлезли от домовете си и от занаятчийските работилници, за да се тълпят от двете страни на улиците, по които се движеше кортежът. Всеки искаше да се убеди със собствените си очи, че любимата господарка е жива и здрава.
Конете вървяха с бавна стъпка, кнесинята Еленя махаше с ръка на гражданите. Вълкодав знаеше как се чувства човек, на когото току-що са се опитали да светят маслото. Сигурно на девойката зад всеки ъгъл й се привижда нов хвъргач на ножове и копнее за едно — час по-скоро да се прибере, да се скрие под завивките и три дни да не си показва носа навън. Може би точно така ще направи, да. Не му оставаше друго, освен да се диви на куража на младата владетелка, преборила страха си, за да позволи на народа да й се нагледа на воля…
По пътя се случи само една изненада. На минаване покрай работилницата на Варох, Вълкодав зърна цялото си „семейство“ да тича от пресечката. Всички до един бяха налице: и Тилорн, и Еврих, и Ниилит, и Зуйко. Дори старият майстор куцукаше с цялата бързина, на която бе способен, като ловко местеше патерицата. Лицата им бяха някак безумни, досущ като на хора, изгубили най-близък човек. Вълкодав видя как в мига, в който го забелязаха, те се спряха… като че налетели на невидима преграда. После Ниилит се хвърли на врата на Тилорн и май се разрида, а Еврих грабна на ръце внучето на Варох и с неподозирана сила го подхвърли почти над височината на оградите. Вълкодав понечи да им махне, но размисли и само кимна. Вечерта, когато се прибра у дома, той научи как в дома на Варох са дотичали съседите солвяни. С новината за покушението и решени да бранят покъщнината от разграбване, защото вече бе плъзнал грозният слух за неминуемото изгнание на сегваните. После към възрастните се бяха присъединили и дечурлигата — уличните приятелчета на Зуйко — и слуховете се затъркаляли като снежна топка. Хората разправяха, че на търговския площад се била водила битка, а телохранителят-вянин прикрил с тялото си кнесинята и, то се знае, погинал. Предсмъртните слова на героя вече се предаваха из града в няколко легенди. Според едни, преди да издъхне, вянинът говорил на Еленя Глуздовна за любовта си или май й признал някакви страшни свои прегрешения. Други разказвачи се кълняха, че бил завещал тялото си за погребение в подножието на Скалата на мъглите. Трети многозначително намекваха за някакви пророчества за края на света преди склапяне на очите…