В този миг отвън се чуха яростни крясъци. Вулфгар изтича на площада. Видя надигащия се над един покрив дим и английските граждани, които се оголваха да възпрат норманските воини, които запращаха факлите си в околните къщи. Проправи си път през множеството и хвана за ръкава първия попаднал му рицар.
— Какво става тук? — изкрещя той. Мъжът изненадано се извърна.
— Чухме крясъците на англичаните в катедралата и решихме, че са нападнали Вилхелм.
— Глупаци! — изрева ядно Вулфгар. — Англичаните викаха „Слава!“ и „Да живее!“. — Посочи мъжете с факлите и изкрещя: — Веднага ги върнете! Ще подпалят цял Лондон.
Милбърн успя да се промъкне до господаря си и Вулфгар ловко се метна на седлото. Верният Хън поведе рицарите към норманските воини, които бяха тръгнали да палят. Настигнаха ги само след секунди, избиха факлите от ръцете им и изкрещяха, че е станала грешка, Ала много нормани не ги чуха и скоро избухнаха нови пожари. Вулфгар насочи Хън право срещу тълпата. Непосредствено пред него гореше склад за храни. Множеството се люшна на другата страна И Хън се сблъска с дребна кобила, застанала пред стената на къщата, Вулфгар едва успя да го задържи.
Дребното конче падна на колене и Вулфгар чу уплашен писък на жена. Протегна дългата си ръка и успя да издърпа ездачката пред себе си на седлото. В последния миг успя да я предпази от страшната участ да бъде стъпкала от изплашените коне.
Непознатата се намести на седлото, качулката се отметна от главата и разкошната медноцветна коса се разпиля по раменете й. Сладкият дъх на лавандула го удари право в носа.
— Айслин — промърмори смаяно той.
Стори му се, че отново става жертва на халюцинации. Ала лицето на жената се извърна към него и Вулфгар се взря в разширените от изненада виолетови очи.
— Вулфгар?
В сърцето му се надигна диво желание да притисне до себе си нежното тяло и да впие устните си в нейните. Ала се овладя и попита:
— Нищо ли не ви се е случило?
Айслин кимна. Беше на сигурно място в силните му ръце. Вече не я заплашваше никаква опасност.
Вулфгар хвърли поглед към свитата си и видя, че Гоуейн полага големи усилия да изправи на крака уплашената кобилка, за да я спаси от копитата на тежките жребци. Въпреки това младият рицар намери време да отговори на погледа на господаря си и шеговито извика:
— Дадохте ми нареждане да я доведа при вас, колкото се може по-скоро, милорд. Направих най-доброто, което можах — доставих я право в скута ви.
Усмивка пробягна по сериозното лице на Вулфгар.
— Много добре направихте. Ала сега трябва да отведем младата дама вкъщи.
Преди да препуснат напред, едър саксонец с дълга брада сърдито вдигна юмрук насреща им.
— Нормански свини! — изкрещя той. Вулфгар една успя да избегне голямата зелка, която летеше право срещу главата му. Скри лицето на Айслин до гърдите си, за да я предпази, а мъжете бързо образуваха кръг около тях. Момичето се вкопчи в него и огледа разярената тълпа.
— Не се страхувай, скъпа — усмихна се Вулфгар. — Ще трябва да надвият всички нас, преди да се доберат до теб.
— Не се страхувам — отговори тихо Айслин. — Защо ще искат да ми сторят зло? Нали съм англичанка като тях…
Усмивката на Вулфгар стана още по-широка.
— Да не мислите, че това ще ги спре? За тях вие сте на наша страна.
В следващия миг отново се чу гневният глас на саксонеца:
— Върви с тях, норманска курво! Върви да топлиш леглата им!
Насреща й полетя картоф и Вулфгар побърза да я защити.
— Убедихте ли се най-сетне, моя смела вещице? — засмя се отново той и подигравателно вдигна вежди.
Айслин смутено кимна. Вулфгар насочи Хън право срещу тълпата, следван от Гоуейн, Хлин и останалите. Скоро завиха в тясна странична уличка и се озоваха пред реквизираната къща. Вулфгар се обърна към Гоуейн:
— Отведете дамата в покоите й — нареди строго той. — Отговаряте с главата си за нейната сигурност. Погрижете се да не подпалят и нашата къща.
Преди да предаде момичето в ръцете на младия рицар, той сведе глава и страстно притисна устните си в нейните. После рязко я пусна, огледа с нежност крехката фигура и блестящите къдрици, обърна Хън и препусна обратно към площада.
Гоуейн поведе Айслин към великолепната къща и побърза да постави пред входа пост, който да спира евентуалните подпалвачи.
Вулфгар прекара остатъка от деня в опити да помирява разярените саксонци и нормани и да възстанови реда в града. Постепенно крясъците заглъхнаха и преминаха във весела глъчка. Градът празнуваше първия ден на Коледа — а може би и коронацията на Вилхелм? Всяка частичка от сърцето му го теглеше към Айслин, ала дългът го отвеждаше все по-далеч. Когато най-после успя да възстанови мира, нощта отдавна беше настъпила. Повика Милбърн и Бюфон и облекчено потегли към къщи. Въздъхна дълбоко, задушаван от радостно очакване. Ала по пътя го очакваше горчиво разочарование. Група развеселени благородници ги призоваха да се присъединят към тях. Един от нежеланите домакини се провикна под одобрителните кимания на другарите си: