— Това е Санхърст — отговори на незададения въпрос той.
Айслин веднага забеляза страха в очите на младия саксонец.
— Май вече сте го убедили кой е господарят в този дом…
— Отнесох се с него по-добре, отколкото заслужава — изръмжа Вулфгар.
Айслин го изгледа отстрани и попита:
— Значи още един саксонец, който е почувствал силата на ръката ви, милорд?
— Нима искате да вземете под своя защита и този човек, скъпа? Нима възнамерявате да се грижите лично за всеки селяк и крадлив просяк, който е роден на английска земя?
Айслин невинно го погледна.
— Защо мислите, че се нуждаят от защитата ми, милорд? Нали норманският им господар е винаги справедлив и благосклонен?
Вулфгар сърдито изскърца със зъби.
— Можете да разсърдите дори светец, жено. Нали сте саксонка! Затова ги защитавате непрекъснато…
Айслин вдигна рамене.
— Искам само справедливост.
— Трябва ли да приема, че ме обвинявате в извършена неправда? — избухна Вулфгар. — Попитайте Милбърн, бях ли несправедлив, когато този зелен глупак се втурна презглава в боя, вместо да прикрива гърба ми, както му беше заповядано? Нищо не му направих. Само го понижих от войник в крепостен.
Айслин уплашено разтвори очи.
— Нападнали са ви, така ли? Защо не ми казахте нищо? Не видях нови рани по тялото ви… — Замлъкна смутено и се обля в червенина.
Гръмкият му смях прокънтя в залата. Приведе се над нея и пошепна:
— Загрижеността ви е голяма чест за мен, скъпа.
Айслин сведе глава, неспособна да издържи пронизващия му поглед. Вулфгар нежно положи ръка върху нейната.
— Не се вълнувайте, Айслин — усмихна се той. — Всички тук знаят, че си изкусна лечителка. Ще си помислят, че само заради това сте ме прегледали най-подробно. — Погледна я и настойчиво продължи: само аз знам истинската причина.
— О? — Айслин вдигна очи и се усмихна. — Вие сте последният, който ще я узнае.
Гоуейн колебливо пристъпи напред и седна до Вулфгар. Рицарят започна да им задава въпроси за положението в Даркенвалд. Младият момък отпиваше замислено от напълнения с вино бокал. Внезапно го вдигна до носа си и недоверчиво го помириса. Смръщи чело и разочаровано отправи поглед към Вулфгар. После енергично поклати глава, за да се отърси от обзелото го подозрение. Само след миг отново впи очи в господаря си.
— Какво ви става, Гоуейн? — изгледа го сърдито Вулфгар. — Да не та ми порасли рога? Или сте си изгубили ума?
— Простете, Вулфгар — отговори младежът. — Ала отначало не можах да повярвам. — Прехапа устни, сякаш признанието беше мъчително за него. — Е, няма да го крия от вас. Признавам, че ароматът на лавандула много ви подхожда, милорд.
Вулфгар изненадано вдигна вежди, докато Айслин притисна ръка към устните си, за да не се изсмее с глас. Норманинът веднага се овладя и с мека ирония се обърна към младия рицар:
— Щом дойде времето да се бръснете, момчето ми, ще ви припомня днешните ви думи.
Когато буйният мъжки смях заглъхна, Гоуейн се приведе към Вулфгар и пошепна:
— Очакват ви в обора, милорд. Искате ли да я видите сега?
Айслин трепна и впи очи в лицето на господаря си.
— Няма за какво да се тревожите, скъпа — успокои я той. — Трябва да реша един малък делови въпрос. Няма да се забавя.
Преди да стане от масата, ръката му нежно притисна нейната. Ала и това не можа да я успокои.
Двамата мъже слязоха в обора, където ги очакваше търговецът на коне, застанал до красива кобилка. Вулфгар пристъпи към тях, възхитен от стройната фигура на животното. Плъзна ръка по хълбоците му и усети силните, добре развити мускули. Тялото беше хармонично развито, копитата бяха силни и здрави. Конят беше бял, на сиви петна, и кожата му блещукаше на някои места почти в синьо, на други в светлосиво. На челото имаше сиво петно, а ноздрите бяха тъмни и коприненомеки. Ясно личеше, че в жилите на кобилата тече ориенталска кръв, ала фигурата й беше силна и набита като на английските коне. Рицарят кратко кимна на Гоуейн и се обърна настрана.
Търговецът жадно се вгледа в ръцете на младия момък, които брояха златните монети. Получи исканата сума и връчи на рицаря пергамент, върху който грижливо беше изобразено родословното дърво на благородното животно. Двамата рицари останаха сами.
— Прекрасно животно — промълви Гоуейн. — Дамата ще бъде възхитена.
— Да — отговори кратко Вулфгар. — Ала запазете тайната. Ще й съобщя по-късно.