Когато Вулфгар най-сетне се качи в самотната си спалня, нощта вече преваляше. Огънят беше угаснал. Напразно потърси с очи някоя вещ на Айслин. Макар да беше опразнена, стаята все още беше изпълнена с присъствието й. Ръцете му нежно се плъзнаха по възглавницата. Погледна ваната и трепна. Грижливо сгъната, на пода до нея лежеше тясна ивица жълто кадифе. Вулфгар посегна към нея и замайващият дъх на лавандула го удари право в носа. Затвори очи и притисна меката тъкан до устните си. Копнежът по живото й тяло стана неудържим.
Скри парчето плат под жакета си, посегна към тежката си наметка и слезе при другарите си в голямата зала. Направи си постеля върху празния сламеник. Каза си, че тук самотата ще го измъчва по-малко. По-добре войник между войници, отколкото самотен в мекото легло.
На следващата сутрин се надигна рано. В залата цареше необичайна тишина. Другарите му не се осмеляваха да вдигнат глас, ала непрекъснато го наблюдаваха. Най-после Милбърн не издържа. Скочи с проклятие на уста и обвини Рейнър във всички възможни престъпления. Гоуейн тъжно се взираше в началника си. Човек можеше да си помисли, че са му отнели любимата. Бюфон беше втренчил мрачен поглед в пламъците.
— Какви са тези погребални физиономии! — разсърди се Вулфгар и с въздишка добави: — Пригответе конете. Да вървим да си вършим работата.
По време на дългата и изтощителна езда Вулфгар с успех потисна всяка мисъл за болезнената си загуба. Когато се прибра у дома, намери покана от краля за вечеря и настроението му веднага се повдигна. Облече се с треперещи от нетърпение ръце.
Когато го въведоха в голямата тронна зала, разочаровано установи, че Рейнър също е сред поканените. Гневът му нарасна, когато съперникът му получи място до Айслин. Самият той беше отведен от един паж в другия край на дългата маса. Седна и хвърли кратък поглед към Айслин. Ала вниманието й беше ангажирано от седналия от лявата й страна граф. Цялата зала се озаряваше от присъствието й. Лицето й сияеше. Отговаряше с усмивка на непрекъснато сипещите се въпроси и дори разказа няколко стари саксонски истории. Норманските благородници слушаха с внимание. Рейнър също се стараеше да се покаже откъм най-добрата си страна в присъствието на краля. Не си позволяваше волности с красивата си съседка, ала жадните му очи следяха всяко нейно движение.
Когато й се удаде удобен случай, Айслин сърдито изсъска в ухото му:
— Престанете ли да ме събличате с поглед поне в присъствието на негово величество?
Рейнър се изсмя с глас и Вулфгар още повече помрачня. Вечерта му се стори безкрайна. Не можеше да откъсне очи от Айслин и едва се удържаше да не скочи и да я грабне в обятията си. Веселият й смях пронизваше сърцето му. Каза си, че мястото му не е тук. Не можа да се включи в глупавите разговори на придворните и през цялото време седя неподвижно, потънал в мрачно мълчание.
От време на време усещаше бдителния поглед на Вилхелм и в сърцето му се пълнеше с благодарност към добрия крал. Всъщност присъдата му беше най-доброто разрешение на въпроса, защото по този начин щеше да завоюва завинаги обещаните му земи. Ала го болеше, че няколко дни ще бъде далеч от любимата си. Не му оставаше нищо друго, освен да играе ролята на мълчалив воин…
Най-после получи разрешение да се оттегли и в потиснато настроение се запъти към къщи.
По някое време Айслин обходи с поглед залата и уплашено установи, че Вулфгар си е отишъл. Цялата й веселост се изпари. Остра болка прониза сърцето й. Промърмори някакво извинение и побърза да се оттегли в покоите си. Едва успя да задържи сълзите си, докато Хлин я събличаше и приготвяше за сън. Освободи момичето и захълца неудържимо във възглавниците.
Много неща в кралския двор я възхищаваха, а норманските рицари се отнасяха с нея извънредно почтително. Когато й казаха, че Вулфгар ще присъства на вечерята, сърцето й подскочи от радост. Копнееше да го види отново и положи всички усилия да изглежда красива. Въпреки съжалението си, че го сложиха далеч от нея, направи всичко възможно да изглежда весела. Никой не биваше да забележи, че е израсла далеч от дворцовото великолепие. Дори злобната Гуинет щеше да признае, че държанието й е безупречно. Ала всеки път, когато поглеждаше към Вулфгар, мрачните му очи я пронизваха и болка свиваше сърцето й. През цялата вечер дори не направи опит да я заговори. Нима беше глупачка, като се надяваше на малък жест на привързаност или нежност!
Не бива да искам прекалено много, каза си през плач тя. Ала копнежът да почувства до себе си силното му тяло беше неудържим. Липсваше й движението на мощните му гърди, върху които полагаше главата си. Липсваха й многобройните белези по мъжкото тяло, които милваше с нежна загриженост. Липсваше й дори твърдата му брада. Дълго не можа да заспи. Споменът за коравите устни върху нейните я измъчваше. Дори насън жадни ръце продължаваха да милват тялото й…