Три дни по-късно пристана писмо от Вилхелм, с което Вулфгар се освобождаваше от дворцови задължения и му се нареждаше да се върне в Даркенвалд, където да изпълнява кралските поръчения.
Този ден Вулфгар остана до късно в двореца и можа да се прибере вкъщи, когато нощта отдавна беше настъпила. Айслин вечеря сама. Приготви му табла с месо и хляб, а на прозореца го очакваше стомна студена бира.
През тази последна нощ в Лондон двамата стояха дълго до прозореца и наблюдаваха спящия град и тъмната луна над него. Айслин нежно се облягаше на гърдите му. И двамата усещаха, че си принадлежат както никога досега. Сякаш се бяха сраснали един с друг. Вулфгар обгърна с ръка раменете й и Айслин се наслади с цялото си същество на тези завладяващи мигове.
На следващото утро в къщата цареше шумна бъркотия. Прислугата трескаво опаковаше багажа и го товареше на конете. Айслин слезе да закуси в голямата зала, напълно готова за път, с дебелата наметка през ръката си. Погледна навън и с изненада отбеляза, че дребната й кобила е завързана за каруцата и е без седло. Обърна се смутено към Гоуейн, който беше застанал наблизо:
— Нима ще трябва да пътувам с каруцата, сър Гоуейн?
— О, не, милейди. Конят ви е там — отговори с тайнствена усмивка младежът и посочи към обора. Без да каже повече нито дума, побърза да се отдалечи.
Айслин погледна след него със смръщено чело и бързо се запъти към обора. Застана като вкопана при вида на прекрасната петниста кобила с дамско седло и топло одеяло за краката. После се приближи и нежно плъзна ръка по гъвкавите стройни хълбоци. Помилва меките ноздри и се възхити от сивосинкавите петна, които хвърляха меки отблясъци.
Внезапно усети, че не е сама. Обърна се и се озова лице в лице с развеселената усмивка на Вулфгар. Преди да успее да каже нещо, мъжът сериозно заяви:
— Кобилата е ваша. Дължах ви я. — После рязко се обърна и поведе Хън към двора, за да го разтъпче преди тръгване.
Айслин почувства как в сърцето й се надига топла вълна. Не беше и помисляла, че ще получи такъв кралски подарък! Изведе навън кобилата си с грейнало от радост лице. Всички рицари бяха възседнали конете си, ала сър Гоуейн веднага се притече да й помогне. Вдигна я на седлото и грижливо уви коленете й с топлото одеяло. После отново се метна на коня си и малката група, предвождана от Вулфгар, потегли на път. Айслин яздеше на няколко крачки зад него, обкръжена от тримата рицари.
Напредваха внимателно през лондонските улици, следвани от скърцащата кола и стрелците, които образуваха ариергарда. Прекосиха Темза и поеха пътя през Саутуорк. Вулфгар често хвърляше бдителен поглед назад, за да се увери, че всичко е наред. По някое време стегна юздите на Хън и помаха на Айслин да се присъедини към него. Младата жена препусна напред, гордо изправена, умело направлявайки красивата кобила, както подобава на жената на лорд.
Денят беше мразовит, а нощта заплашваше да бъде ледена. Приготвиха лагера си още преди да се смрачи. Разпънаха палатка за Вулфгар и Айслин, друга за рицарите и трета за останалите мъже. Хлин трябваше да остане в каруцата, която стоеше в непосредствена близост до палатката на Вулфгар.
Запалиха голям огън и приготвиха топла вечеря. Ала скоро студът ги прогони в палатките. Бързо настана тишина. Айслин с усмивка наблюдаваше танцуващите сенки на догарящите пламъци. Лежеше до Вулфгар, увита в безброй завивки и наметки, и изобщо не усещаше студа. Не мина много време и жадните му ръце посегнаха към мекото голо тяло.
В този миг Хлин се обърна в съня си и каруцата тревожно изскърца. Вулфгар се сепна и отдръпна ръцете си. Щом се възцари тишина, посегна отново, ала Хлин веднага се погрижи да вдигне страшен шум и мъжът повторно трябваше да спре. Айслин чу глухото проклятие и злобните думи, отправени към нея:
— Човек би си помислил, че навън рови бик, а не крехко момиче…
Наведе се над Айслин и поднови горещите милувки. Само че Хлин нямаше никакви намерения да се успокои. Шумовете станаха толкова силни, че Вулфгар не можа да издържи. Изруга, дръпна се в другия край на палатката и се уви презглава с вълчите кожи.