Ала преди да се впусне отново в обичайните си злобни тиради, отвън се чуха тежки стъпки и скоро някой зачука по вратата.
— Айслин! — изкрещя гневно Вулфгар. Момичето дори не обърна глава към вратата. — Айслин!
Вратата поддаде под силните удари, но тя нямаше намерение да отвори. Скоро подпорите на резето отлетяха, кожените ремъци се скъсаха и цялата врата полетя навътре в стаята. Майда изпищя и се скри в най-тъмния ъгъл. Айслин обаче скочи и смело се опълчи срещу натрапника.
Вулфгар прескочи падналата врата и даде воля на гнева си.
— Ти, саксонска вещице! Да не мислиш, че някаква си врата ще ме спре, когато идвам да взема своето!
— Наистина ли ме смятате за ваша, милорд? — изграчи подигравателно тя.
— Да, моя сте — изръмжа мъжът.
— И като каква съм ваша? Като законна военна плячка? Или след благословията на свещеник? Или само защото вие сте решили така?
— Спахте ли с онзи нещастник или не?
— Не! — отговори с дълбоко огорчение Айслин. После по-спокойно продължи: — Как бих могла да сторя подобно нещо, след като Хлин, Хам и мама бяха почти винаги край мен? А нощем Суейн пазеше пред вратата на стаята ми. — В очите й проблеснаха сълзи. — Бих ли се съпротивлявала с такава сила срещу обвиненията ви? Бих ли ви молила да ми оставите поне малко гордост и достойнство, ако бях способна на подобна постъпка? Ваша работа е дали ще повярвате в злобните думи на Гуинет или не. Вече няма да се защитавам срещу подобни глупости. Обещавам ви, че за в бъдеще няма да се опитвам да ви убеждавам в искреността си.
Вулфгар дълго я гледа с пронизващ поглед. После протегна ръка и нежно изтри сълзите от бузите й.
— Здраво си се окопала в сърцето ми, малка саксонска вещице. Само ти можеш да ми причиниш болка.
Притисна я до гърдите си и без повече думи я вдигна на ръце. Прескочи отново падналата врата и закрачи към полуотворената порта на замъка, откъдето проникваше мътна светлинка.
Когато прекоси изстиващата зала, Болсгар, който не напускаше мястото си до огъня, тихо се изсмя.
— Блазе им на младите. Когато си влюбен, помирението идва бързо…
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Вторият месец на годината току-що беше започнал. Снегът отстъпваше мястото си на проливни дъждове, а облаците висяха ниско над хълмовете и върховете на дърветата. Мокрият студ хапеше лицата и хората предпочитаха да прекарват дните си в близост до топлото огнище.
В хижата на Майда Айслин предпазливо разбутваше пламтящите главни, за да почисти огнището от пепелта и нагара. Студът веднага се промъкна в стаичката. Момичето знаеше, че Вулфгар е зает с конете, и беше използвало свободните минути, за да се погрижи за майка си. Майда седеше в разбърканото легло и наблюдаваше движенията на дъщеря си със странна усмивка върху тънките устни.
Внезапно Айслин почувства режеща болка в кръста и се изправи. От рязкото движение й се зави свят. Политна и тежко се опря на стената. Прокара ръка по влажното от пот чело и старата загрижено попита:
— Малкото ли се раздвижи?
Айслин се извърна изненадано към старата жена и с въздишка се отпусна на стола до огнището. Пръстите й се вкопчиха в метличката от клонки, докато очите умолително се вдигнаха към майката.
— Нима смяташе да го скриеш от мен, детето ми? — попита меко Майда.
— Не — промърмори едва чуто Айслин. — По-скоро ми се струва, че самата аз не исках да го вярвам.
Беше почти сигурна, че е забременяла, защото гърдите й се наливаха и дните й не бяха дошли. Ала мисълта, че под сърцето й расте малко същество с неизвестна съдба, беше страшна.
— Ето че забременя, малката ми — изграчи старата жена. — Знаеш ли поне от кого е детето? — Злобният й смях огласи стаичката. Приведе се напред и пъхна костелив показалец под носа на дъщеря си. — Спокойно, дъще, спокойно! Няма защо да се тревожиш! Така си отмъстим на онзи високомерен нормански лорд. Копелето ще има копеле!
Айслин стреснато вдигна очи. Нима наистина щеше да даде живот на незаконнородено дете? Отвратена от злобата на майка си, побърза да напусне хижата. Нещо я теглеше далеч от задушаващата атмосфера.
Почувства студената мъгла върху лицето си и облекчено въздъхна. Потънала в мислите си, бавно се запъти към къщата. Мина покрай дългите пасища, обозначаващи края на блатото и дълго стоя край брега на малкото поточе. Плисъкът на вълните сякаш й се надсмиваше. Докъде стигна толкова гордата някога Айслин! Носеше под сърцето си незаконнородено дете и дори не знаеше кой е създателят му: Рейнър или Вулфгар.