От устните на Вулфгар се изтръгна ядно проклятие. Видя, че Суейн също затяга колана на жребеца си, и строго отсече:
— Сам ще я потърся. Ти остани тук, Суейн, и поддържай реда в къщата, докато ме няма.
Огледа обора и като видя петнистата кобила, смаяно попита:
— Защо не е взела коня си или поне каруца? Пеш ли ще върви?
— Не, милорд — поклати глава Мидред. — Взе старата кобила, няколко одеяла и храна за два-три дни. Навсякъде ще ги сметнат за бездомни бегълци, прогонени от войната. — Припомни си бягството на семейството си и със страх прибави: — Много се боя за нея, милорд. Времената са лоши, крадли и разбойници кръстосват пътищата, а и вълците…
— Успокой се, Мидред — проговори утешително Вулфгар и се приведе над гривата на коня си. — С думите, които ми каза днес, си осигури завинаги място под покрива на дома ми. — Стегна юздите и Хън се вдигна на задните си крака.
Вулфгар препусна в луд галоп по северния път. Хън сякаш не усещаше умора и двамата оставяха след себе си миля след миля.
Мидред дълго стоя заслушана в конския тропот, който заглъхваше в далечината. Усмихна се доволно на себе си, защото беше проумяла, че загрубялото в битките мъжко сърце беше запазило копнежа за любов и нежност. Ето че страшният воин се втурна като луд в нощта, подгонен от тревога за любимата си!
Въпреки тежката ризница Вулфгар седеше леко на седлото. Вълнената наметка се вееше на гърба му. По някое време свали стоманения шлем и остави свежия мартенски вятър да прогони съня от очите му.
Скоро в тъмното небе се издигна ярка луна. Тя сякаш привлече към хоризонта мъглите от поляните и блатата и бавно ги събра около себе си. Вулфгар можеше да спре и да се огледа за мъждукащ лагерен огън.
Какво, по дяволите, я беше накарало да предприеме това безумно бягство? Не си спомняше да й е дал повод за това през последните дни. Понякога дори му се струваше, че е напълно доволна от положението си. Всъщност какво ли разбираше той от жени? Ето ти още едно доказателство, че с тях човек никога не е сигурен…
Айслин провери още веднъж добре ли е завързала юздите и утешително погали старата кобила по потръпващите хълбоци.
— Жалка групичка сме ние — каза си с крива усмивка тя. — Лесно ще станем жертва на вълците.
Върна се при огъня, разтривайки с ръка кръста си, където още от сутринта я мъчеше тъпа, теглеща болка. Майка й спеше кротко, увита в извехтялото одеяло. Айслин приседна до нея и потръпна от студ, когато през оголените клони на дървото повя леден вятър. Чу се ужасяващ вой на вълча глутница, която ловуваше недалеч от тях.
Потънала в мислите си, младата жена притури още няколко съчки на огъня и против волята си се пренесе в топлото легло, където мястото й до Вулфгар оставаше празно. Двете с Майда смятаха да пренощуват в едно селце, разположено на около два часа път оттук, ала кобилата беше започнала да куца с предния крак и ги беше забавила.
Обви с ръце коленете си и се загледа в пламъците. Стори й се, че детето се раздвижи в нея, и за миг забрави жалкото си положение. Малкото беше добре и сладко спеше в топлото майчино тяло. Лицето й се освети от болезнена усмивка.
О, Господи, само ако знаеше със сигурност, че семето, което растеше в нея, е на Вулфгар! Все по-често пред очите й изникваше злобно ухиленото лице на Рейнър и тя трябваше да полага извънредни усилия, за да го прогони от съзнанието си. Ала дори да беше на друг мъж, тя нямаше право да изтръгне малкото същество от тялото си. Беше сторила добре, като напусна родните си места по своя воля. Нека Вулфгар живее без нея, както намери за добре. Така ще му спести поне съмненията за бащинството.
Мисълта, че никога вече няма да се върне в милия на сърцето й Даркенвалд, извика сълзи в очите й.
— О, Вулфгар! — проплакаха устните й. — Ако бяхме свързани със свещена клетва и ако Рейнър не беше омърсил девственото ми тяло, може би щях да спечеля сърцето ти. Ала сега трябваше да стоя и да гледам как безформеното ми тяло отблъсква очите ти и те се насочват към друга…
Айслин вдигна очи и огледа гората, която се издигаше пред нея. Нищо не се помръдваше. Времето сякаш беше спряло. Дори звездите бяха забравили вечния си път и не мърдаха от местата си. Само някъде в края на гората проблеснаха две ярки светещи точки и скоро към тях се присъединиха още няколко двойки. Айслин усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Изтри сълзите от очите си и напрегнато се загледа в мрака. Нямаше съмнение — към лагерния огън се промъкваха гладни вълци. Скоро Айслин забеляза озъбените им муцуни и увисналите червени езици. Чу жадното им дишане. Усетила приближаването на натрапниците, старата кобила страхливо изцвили.