Айслин хвърли в огъня дебел клон, за да го разпали, после измъкна от ножницата тясната си кама и улови в другата ръка пламтяща цепеница. Нощните разбойници, които я бяха заобиколили от всички страни, бяха около две дузини. Когато горещият им дъх я удари право в лицето, прозвуча висок, протяжен вой и в осветеното от огъня пространство пристъпи грамаден вълк. Събратята му помахаха с опашки и почтително се отдръпнаха. Водачът внимателно изгледа Айслин и се обърна към глутницата си. Разтвори страшната си паст и заплашително изръмжа. Вълците бавно започнаха да се оттеглят към края на гората.
Грамадното животно застана пред жената и в жълтите му очи грейна странна светлина. Огромните им зеници, които й се струваха много добре познати, сякаш искаха да я успокоят. Без да иска, Айслин склони глава и прошепна:
— Вулфгар!
Животното полегна пред нея, сякаш изпълняваше заповед, и вдигна очи като вярно куче към господаря си. Айслин отпусна пламтящата цепеница и скри камата в ножницата.
Вълкът се прозина шумно и отново просветна с очи, сякаш изразяваше съгласието си. После опря глава на предните си лапи, без да изпуска от очи жената насреща си. Айслин се почувства сред дивата гора също толкова сигурна и добре защитена, както у дома в Даркенвалд. Облегна се на стъблото зад себе си и уморено затвори очи.
По някое време в гората се чу ръмжене и Айслин стреснато вдигна глава. Беше задрямала. Вълкът също се беше изправил и неподвижно се взираше в непрогледния мрак. Айслин не посмя да се обърне и да застане лице в лице с новата опасност. Само след секунди прозвучаха тежки стъпки. Тогава обърна глава и от гърлото й се изтръгна радостен вик:
— Вулфгар!
Водейки коня за юздите, мъжът пристъпи към огъня. Очите му бяха впити в грамадния вълк, който охраняваше любимата му.
Черното животно помаха с опашка и спокойно се запъти към края на гората, където го очакваха другарите му. Скоро се чу как глутницата се втурна някъде надалеч.
Вулфгар най-после се обърна към Айслин.
— Уважаема госпожо, вие сте глупачка — изръмжа ядно той, ала в гласа му ясно пролича облекчение, че я намира здрава и читава.
— А вие, сър, сте негодник, и всяко почтено момиче трябва да бяга от вас като от чума — отговори остро тя.
— Може и да сте права — отговори е усмивка той. — Ала нека не се караме повече, а да си устроим удобна постеля за нощувка.
Завърза Хън до изтощената кобила и изсипа пред двете животни купчина овес от торбата си.
Айслин с усмивка се облегна на стъблото. Е, не можа да стигне много далеч в бягството си! Ала затова пък узна, че все пак означава нещо за него. Вулфгар свали плетената ризница, просна я върху седлото и се изтегна до нея. Притегли я към себе си и грижливо разпростря върху двамата топлата вълнена наметка. Айслин не оказа съпротива. Притисна се до него и се наслади на близостта на горещото му тяло.
Внезапно Майда скочи и се измъкна изпод одеялото, за да притури още дърва на огъня. Видя завързания до кобилата грамаден жребец и смаяно заклати глава.
— Така значи — измърмори сърдито старата жена. — Дори в най-пустата гора норманинът е намерил топла постеля, та даже и момиче в нея. — Уви се отново в одеялото си и продължи да нарежда: — Човек не може да ви обърне гръб нито за минута…
Айслин се засмя и още по-силно се притисна до Вулфгар. Нека майка й се сърди и се кара, тя за нищо на света нямаше да се отдръпне от силните ръце на любимия си.
— Студено ли ви е? — попита меко Вулфгар.
Айслин поклати глава и очите й просветнаха като две ясни звезди. Ала не го погледна, защото не искаше да издаде безкрайната си радост. Само сложи глава на рамото му и замря.
— Малкото се раздвижи — пошепна дрезгаво Вулфгар. — Ама че силно дете!
Айслин не знаеше какво да отговори. Никога досега не бяха говорили за детето, а когато изпитателният му поглед се плъзгаше по фигурата й, й се струваше, че мъжът е обзет от същите съмнения, които мъчеха и нея.
— Вече се движи често — прошепна накрая тя.
— Много добре. Това е признак на сила — отвърна още по-нежно мъжът и се отпусна назад.
Айслин се събуди още на разсъмване. Усети, че Вулфгар става и се запътва към гората. Надигна се и погледна към майка си. Майда спеше дълбоко, свита под одеялото като куче, което иска да забрави тежката си неволя.
Айслин се прозина и доволно протегна ръце, възхитена от прекрасното мартенско утро. По тревата блещукаха капчици роса. Паяжината над главата й изглеждаше сребърна. Птичките весело подскачаха от клон на клон. Айслин с радост забеляза, че много от дърветата вече са напъпили. Недалеч от нея изскочи зайче и хукна уплашено към гората. Пролетната свежест вече се усещаше във въздуха. Младата жена се усмихна и още по-широко разтвори ръце, сякаш искаше да поеме в себе си всички чудеса на настъпващия ден.