Вулфгар тихо се изсмя и насочи цялото си внимание към Айслин. Обгърна я с две ръце и я притисна силно до себе си. После повдигна лицето й към своето. Младата жена не се възпротиви, ала мъжът веднага усети, че мислите й са заети с нещо друго. Изгледа я изпитателно, но виолетово-сините очи се надигнаха срещу неговите с детска невинност.
— Какво ви тревожи? — попита меко той.
— Вече не ви харесвам, нали, милорд? Кажете ми какво желаете да сторя и ще се подчиня, както подобава на робиня.
— Вие сте повече от робиня — процеди ядно мъжът. — Колко пъти трябва да ви обяснявам!
— Моля ви, милорд, аз съм готова да сторя всичко, за да ви задоволя. Желаете ли да обвия с ръце врата ви? — Без да изчака отговора му, Айслин го прегърна нежно и продължи: — Да ви целуна ли сега? — Надигна се на пръсти и впи устни в неговите. — После се отдръпна и равнодушно попита: — Добре ли беше така, милорд?
Вулфгар сърдито й обърна гръб и започна да се съблича. Сгъна грижливо дрехите си, после тежко се отпусна на леглото. Видя, че Айслин се запътва към долния край на леглото, и с нарастващ гняв заследи движенията й. Без да обръща внимание на голотата си, младата жена полегна на студения каменен под до дългата верига. Посегна към железния пръстен и го заключи около глезена си.
— Какво, по дяволите, правиш! — избухна неразбиращо Вулфгар и я издърпа да стане. Айслин се изправи и невъзмутимо се вгледа в потъмнялото му лице. — Какво означава това?
Очите й се разшириха в добре изиграна изненада.
— Нали робите обикновено са във вериги, милорд? За съжаление не разбирам много от тези неща, тъй като отскоро съм ви робиня.
— Вие не сте робиня — повтори с пресекващ от гняв глас Вулфгар.
— Да, добре, милорд — предаде се Айслин и с усилие сдържа напиращата на устните й усмивка. — Както заповядате, милорд.
— Вървете по дяволите! Какво още искате, жено? — избухна безпомощно Вулфгар.
Очите й все още бяха сведени към пода.
— Не искам друго, освен да ви служа, милорд. Защо ми се сърдите? Вашата воля е закон за мен.
— Какво да направя, за да не се смятате вече за робиня? Да го изкрещя на висок глас пред целия свят, така ли?
— Да, милорд — отговори с усмивка Айслин и вдигна очи.
Едва сега мъжът проумя значението на играта й. Наметна жакета си и с гневни стъпки се запъти към вратата.
— Защо си отивате, милорд? Пак ли събудих недоволството ви?
— Ще сляза в залата прие Суейн — отговори ядосано Вулфгар. — Той поне ме разбира, без да се налага непрекъснато да давам обяснения.
Блъсна вратата и изчезна. Айслин доволно се усмихна. После се пъхна в топлото легло и се уви с дебелите кожи. Прегърна с две ръце възглавницата, за да вдъхне миризмата му, и скоро заспа дълбок сън.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
— Ама че безсрамна жена! — бушуваше Вулфгар, докато крачеше през двора към оборите. — Иска да се оженя за нея и да я обявя пред цял свят за законна съпруга. Само че аз не съм от тези, дето доброволно си пъхат главата в ярема. Ще трябва да се задоволи с онова, което съм й отредил.
Край Хън беше натрупано прясно сено. Вулфгар сърдито го издърпа и с ядни проклятия си приготви постеля за спане. Животните се стреснаха от шума и уплашено затропаха с копита. Скоро се събудиха и спящите в обора мъже. Прозвучаха сърдити ругатни. Най-после Вулфгар се уви в дебелата наметка и се просна върху сламеника. Ала така и не можа да заспи.
На следващия ден стана рано и препусна като луд през полята, за да изтощи до крайност тялото и духа си. Надяваше се поне тази нощ да намери заслужена почивка. Ала продължи да се мята неспокойно чак до сутринта.
Откакто беше напуснал къщата, не пристъпваше прага на залата. От време на време виждаше Айслин да прекосява двора на път към хижата на майка си или към друго място, където се нуждаеха от помощта й. Неволно спираше, възхитен от гъвкавата походка и блесналата на слънцето медноцветна коса. Тя също хвърляше плахи погледи в негова посока, ала грижливо отбягваше да се приближава. Мъжете многозначително си подсмихваха, ала никой не можеше да си обясни странното държание на господаря.
На третата сутрин Вулфгар скочи и мрачно се запъти към залата да закуси. Погледът му непрекъснато търсеше стълбата. Най-сетне Айслин слезе в залата. Потръпна, като го видя, ала веднага се овладя и започва да помага на Хам при поднасянето на храната. Вдигна голямата табла и започна да обслужва насядалите край масата мъже, докато най-сетне се озова зад Вулфгар. Рицарят избра един пъдпъдък и измери с каменно лице наедрялата й фигура.
— Напълнете чашата ми — заповяда той.