— Няма да го подценя — усмихна се Рейнър.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Скоро дойде и лятото. Детето в утробата на Айслин растеше, ала още по-бързо растяха стените и валовете на крепостта. Хората наблюдаваха и двете с голяма радост.
Всички се топлеха от сияйното щастие на бъдещата майка, замъкът обаче им обещаваше защита срещу враговете.
Защото ги заплашваха нови опасности. Привлечени от разрастващото се благосъстояние на Даркенвалд, в земите му нахлуха крадци и разбойници. Вулфгар непрекъснато изпращаше отреди в защита на поданиците си. Все по-често се явяваха бегълци, чиито домове бяха ограбени и опожарени, и молеха за подслон в залата.
Случайността позволи на Вулфгар и рицарите му да открият ефикасна система за предупредителни сигнали. След обяда Айслин се беше оттеглила в хладната спалня, за да се спаси от потискащата юнска горещина. Свали гуната и охлади с вода челото и страните си. После вдигна малкото сребърно огледало, подарено й от Бюфон в Лондон, и се зае да разресва косите си. В този миг на двора прозвуча гръмкият глас на Вулфгар. Младата жена с усмивка се приближи към прозореца и се облегна навън с огледалото в ръка.
Вулфгар седеше на тревата, обкръжен от тримата си рицари и Суейн. И петимата бяха въоръжени, готови да тръгнат по следите на разбойниците, ако получат сигнал от някой патрул. Айслин няколко пъти повика Вулфгар по име, но разговорът на мъжете беше толкова оживен, че никой не я чу. В този миг слънчевите лъчи паднаха право върху огледалото и отражението им затанцува върху лицето на Вулфгар. Мъжът стреснато се надигна и засенчи с ръка очите си, за да разбере откъде идва лъчът. Позна застаналата на прозореца Айслин, която весело замаха с ръка и огледалото отново просветна. Рицарят развеселено се облегна на стъблото, когато внезапно го осени чудесна идея. Скочи като опарен и хукна към залата. Айслин чу бързите му крачки по стълбата и само след секунди мощната му ръка блъсна вратата. Вулфгар грабна огледалото от ръката й и пристъпи до прозореца. Не мина много време и яркият лъч привлече вниманието на другарите му. Изсмя се доволно и сърдечно притисна устни до челото на младата си съпруга.
— Мила моя, не можете да си представите каква огромна услуга ни оказахте току-що. — Вдигна огледалцето като някаква скъпоценност и продължи: — Ще снабдя всички постове и патрули със сребърни огледала и ще ги разположа по околните хълмове. Сигурен съм, че този път грабителите няма да ни се изплъзнат.
Мина почти цяла седмица, преди викът на поста да призове на бой петимата рицари. Придружени от няколко местни хора, те веднага се отправиха на път. Смятаха да направят засада на разбойническата банда. Селяните яздеха на конете по двама, дори по трима. Вулфгар и норманите препускаха напред. Поеха на юг към Крейгън и се укриха на мястото, където пътят правеше остър завой. От двете му страни се издигаха стръмни склонове, които щяха да улеснят внезапното нападение. Скриха се между гъстите храсти или зад дебелите стъбла на дърветата. Селяните имаха за задача да обсипват разбойниците с камъни и стрели. А добре обучените стрелци и копиехвъргачи на Вулфгар щяха да изскочат на пътя и да ги подгонят към скритите зад завоя рицари.
Не мина много време, когато се чуха възбудени гласове. Разбойниците мъкнеха чували с плячка и, изглежда, се чувстваха в безопасност. Когато върху главите им изневиделица се посипаха камъни и стрели, смеховете замръзнаха в гърлата им.
Вулфгар насочи копие напред и заби шпори в слабините на Хън. Другарите му го последваха. Тропотът на тежките копита прозвуча като погребален звън в ушите на грабителите. Мъжете нададоха уплашени викове и се опитаха да се скрият в храстите. Много от тях бяха стъпкани от развилнелите се коне.
Само един от разбойниците прояви известна смелост. Вдигна копие и го насочи към рицарите. Вярната брадва на Суейн описа широка дъга във въздуха и отсече ръката на мъжа. С висок крясък човекът се опита да запази живота си, ала дълго норманско копие сложи край на страданията му.
Копието на Вулфгар прикова втори към земята. После рицарят размаха грамадния си меч и остави кървава диря в редиците на грабителите. Само след минути битката беше свършила. На умиране един от разбойниците издаде тайното скривалище в блатата, където беше струпана ограбената плячка. Взеха чувалите с награбеното и оръжията и замъкнаха труповете в близките храсти. После тръгнаха да търсят тайното убежище.
То се оказа доста далеч, в почти непроходимата част на блатото. Изглежда обитателите му бяха предупредени за нападението, тъй като набързо бяха офейкали, като бяха оставили събраната из цялата прана плячка. Останали бяха само четирима пленници, завързани голи под открито небе, измършавели до неузнаваемост. Когато ги отвързаха и им дадоха храна и вода, нещастниците се втурнаха да целуват краката на освободителите си. Сред тях бяха младо момиче и нормански рицар, довлечен в блатото след получената по време на бой рана. Другите двама бяха крепостни от някакво селце западно от Лондон.