Хората на Вулфгар претърсиха жалките хижи и събраха всичко по-ценно. После се погрижиха да настанят пленниците върху конете, взети от разбойниците, подпалиха лагера и тръгнаха обратно.
Отведоха младото момиче при семейството му, където родителите и близките го посрещнаха с радостни сълзи. Останалите намериха подслон в залата, докато възстановиха силите си и потеглиха към родните си места.
Даркенвалд си отдъхна от постоянната заплаха и хората отново се заеха с обичайните си задължения. Но имаше и такива, които не се примиряваха. Гуинет не можеше да преодолее злобата си, че остава само любезно търпян гост в дома на брат си. Дори Хайлан в последно време се изплъзваше от влиянието й и съвестно изпълняваше задълженията си. Имаше достатъчно грижи около малкия си син и не обръщаше внимание на злобните тиради на Гуинет. Сестрата на лорда с мъка трябваше да признае, че никой не я зачита за нищо, камо ли да се съюзи с нея срещу лорда и съпругата му. Единственото й удовлетворение бяха ужасяващите картини, които непрестанно рисуваше пред Майда. Старата жена трябваше да повярва, че норманинът жестоко измъчва дъщеря й. И наистина — Майда ставаше от ден на ден по-плаха. Избягваше да влиза в залата и да се мярка пред очите на Вулфгар. Обърканото й съзнание възприемаше всяка дума на жестоката лъжкиня.
Когато Айслин идваше да я види, Майда не сваляше очи от натежаващото й тяло. Ала нищо в него не издаваше, че детето й е измъчвано, бито или бичувано. Напротив, тя никога не беше виждала Айслин по-щастлива и доволна. Болният й дух още повече се объркваше.
Горещите юлски дни сякаш нямаха край. У Айслин не остана и следа от предишната прелест. Пристъпваше тежко, влачеше крака, подпираше с ръка натежалия си кръст и всяко движение й причиняваше мъка. Нощем се притискаше до широкия гръб на Вулфгар. Често се будеше, защото малкото риташе с все сила в корема й. В спалнята беше тъмно и тя не можеше да види реакцията на Вулфгар, ала все по-често я обхващаше страх, че му досажда с дебелината си. Мъжът с усмивка я разубеждаваше. През последната седмица плодът се смъкна ниско и тя не можеше дори да седне спокойно. Не й се ядеше, не й се говореше. С нетърпение очакваше раждането.
Един ден, както седяха в залата, пое шумно въздух и притисна ръка до издутия си корем, смаяна от силата, с която се беше раздвижило детето. Вулфгар загрижено улови ръката й и тя се насили да се усмихне.
— Няма нищо, мили — промърмори тихо Айслин. — Малкото отново ме изрита. Усмихна се и нежно добави: — Май е наследило силата на баща си.
Отдавна беше прогонила далеч всички съмнения относно бащинството. Отвращаваше я дори мисълта, че би могло да бъде създадено от Рейнър. Ала думите й за кой ли път предизвикаха злобата на Гуинет.
— Вие май имате свръхестествени познания, недостъпни за обикновените смъртни — изсъска тя. — Все пак произходът на детето ви ще остане завинаги в тайна. Е, имам известни съмнения, че може да е и с чиста саксонска кръв… — И тя предизвикателно изгледа Керуик.
Младежът трудно осъзна намека й. Лицето му потъмня от гняв. Когато се обърна към Вулфгар, гласът му пресекваше от възмущение:
— Не, милорд! Това е напълно изключено… Искам да кажа… — Изгледа безпомощно Айслин и ядно избухна срещу Гуинет: — Лъжете! От устата ви излизат само мръсни лъжи!
Вулфгар се усмихна, ала гласът му прозвуча доста остро:
— Вие се славите с несравнимата си чувствителност, сестро. За кой ли път изказахте безумно предположение. Досега бях уверен, че злосторникът е Рейнър, не този беден момък.
Гуинет сърдито изсъска:
— Помислете малко, Вулфгар! Кой твърди, че Рейнър я е обезчестил? Само тя и няколко пияници, замаяни от виното. Много се съмнявам, че благородният рицар изобщо се е доближил до нея.
Айслин загуби ума и дума. Не беше очаквала чак такова безсрамие. Керуик скочи и ядно изгърмя:
— Майда също може да потвърди, че онзи помъкна дъщеря й нагоре по стълбата. Как смеете да твърдите, че е невинен?
— Майда, ами! — изфуча презрително Гуинет. — Тази слабоумна старица въобще не съобразява какво говори.
Айслин с усилие се овладя и тихо заговори: