— Да, сър — прозвуча спокойният отговор. — Ще внимавам и ще си отварям добре очите.
— Така ще мога да спя спокойно.
— Странно чувство след толкова години, Вулфгар. И след толкова битки, които издържахме заедно.
— Така е, но дългът го изисква. Трябва да бъда сигурен, че оставям всичко в добри ръце. Надявам се да не трае дълго.
— Англичаните са много твърдоглави.
— Така е — въздъхна Вулфгар. — Но херцогът е още по-упорит.
Суейн кимна и се сбогува.
Айслин все още избягваше да срещне погледа на Вулфгар. Започна да търси разкъсаната си долна риза с надеждата, че ще успее да я закърпи, ала не можа да я открие.
— Моля ви, милорд — промълви най-после тя и учудено смръщи чело. — Не видяхте ли някъде долната ми риза? Беше на леглото.
— Оставих я там — отговори небрежно той.
Айслин отново претърси леглото, въпреки че вече беше проверила там. Размести възглавниците и промърмори:
— И тук я няма.
— Може би Хлин я е изнесла — усмихна се Вулфгар.
— Не, тя никога не би се осмелила да влезе тук без ваше разрешение. Страх я е.
— Сигурно е прибрана някъде — отговори недоволно той. — Не се тревожете сега за това.
— Не ми останаха много ризи — оплака се Айслин. — Нямам и пари да си купя лен. Без долна риза вълната разранява кожата ми. А вие вече ми заявихте, че няма да давате пари за нови дрехи.
— Престанете най-сетне. Говорите като всички останали жени, които непрекъснато искат все повече и не се задоволяват с нищо.
Айслин се сгърчи като ударена и побърза да извърне лице. Не можеше да се познае. Как можа да избухне в сълзи заради някаква си риза, когато цяла Англия беше в прах и пепел! Ала дали ставаше въпрос единствено за ризата — не плачеше ли по-скоро заради самата себе си? Тя, смелата, решителната Айслин Даркенвалд, се оставяше да я унижава някакъв си мъж, да я сравнява с онези мизерници, които се влачеха след войските.
Преглътна напиращите сълзи и сърдито вирна брадичка.
— Не ви моля за нищо, милорд. Просто искам да запазя собствеността си, също като вас.
Зае се отново с търсенето, полагайки огромни усилия да се отърси от обхваналото я чувство на безнадеждност. Когато най-после се осмели да вдигне очи към повелителя си, мрачният поглед на сивите очи я прикова към мястото й.
— Какво има, господарю? — прошепна тя. — Ако ме обвинявате в нещо, кажете го открито. Не съм извършила нищо лошо. Не поисках да ме облечете в нови дрехи, а вие ме гледате, сякаш заслужавам камшик. Толкова ли ме мразите?
— Да ви мразя? — изпръхтя презрително Вулфгар. — Защо да ви мразя, демоазел? Вие сте прелестна и всеки мъж ви желае.
Мислите лудо се блъскаха в главата й. Внезапно си припомни думите на Рейнър и дъхът й секна.
— Сигурно се боите, че нося под сърцето си дете от друг мъж, милорд? — попита смело тя. Видя святкащите му очи и продължи: — Сигурно ви тревожи мисълта, че то може да е ваше дете, ала никога няма да сте абсолютно сигурен в това.
— Млъкнете! — изръмжа Вулфгар.
— Не, сър. — Айслин разтърси глава и разбърканите, несресани коси са разпиляха по раменете й. — Трябва да знам истината. Ако наистина съм бременна, бихте ли разменили брачна клетва с мен, за да предпазите невинното малко същество от страданията, които сте изживели самият вие?
— Не. Нали чухте какво казах на свещеника — отговори сърдито Вулфгар.
Айслин събра целия си кураж и продължи:
— Моля ви да ми кажете само още нещо. Откъде знаете, че вече не сте създали на белия свят поне едно копеле? Всички ли жени, с които сте спали, оставаха безплодни? И за мен ли се надявате на същото — Мъжът гневно потръпна и Айслин предугади отговора. — Предпочитате да съм безплодна, нали? Като останалите жени? — Застана плътно пред него и впи очи в каменното лице. Едва се владееше. — Аз също се надявам да съм безплодна, милорд. Не ми се вярва, да се зарадвам особено на детето ви.
Вулфгар потръпна като ударен. Ужасна мисъл го прониза. Сграбчи ръцете й и я притегли към себе си.
— Айслин, никога не си помисляйте, че честта ви ще бъде възстановена, като извършите саможертва. Чувал съм за жени, които слагали сами край на живота си, защото не можели да понесат позора, за мен това е лудост.
Айслин се изтръгна от прегръдките му.
— Не се бойте, благородни господарю, за мен животът е най-голямата скъпоценност. Ако наистина съм забременяла, ще износя детето докрай, все едно дали го искате, или не.
Лицето му се отпусна.
— Не искам животът ви да тежи на съвестта ми.
— Ами да, нали тогава няма да има кой да ви обслужва — отговори горчиво тя.
— Айслин — произнесе предупредително мъжът — мерете думите си. Вашите обвинения постепенно започват да ми омръзват.