— Някой ден ще го убия — промърмори Рейнър и усмихнато попипа тежките медноцветни къдрици. — Ще приема дори смъртта, стига да бъда близо до вас, моя малка саксонке.
Айслин недоволно разтърси глава, ала не успя да се отърве от милувката му.
— А като удовлетворите желанието си и ви омръзна, ще ме окачите на най-близката бесилка — укори го горчиво тя.
Рейнър се изсмя.
— Никога не бих го направил, гълъбице. Не мога да бъда жесток с такава прекрасна жена. — Плъзна ръка по закръглените гърди и ядно изръмжа: — Онзи май не ви изоставя. По заруменелите ви бузи ясно личи какво сте правили досега.
Айслин пламна от срам и се опита да го отблъсне. Рейнър сграбчи ръката й.
— Закъде бързате? — промълви галантно той. — Няма ли да ме изпратите с някоя мила дума?
Айслин изненадано вдигна вежди.
— Пак ли ни напускате? Кога?
— Не показвайте толкова явно радостта си, гълъбице. Това е ужасна обида.
— Вярно е. Във ваше отсъствие нямам никакъв шанс да бъда взета насила — отговори подигравателно тя. — Кажете ми обаче, защо продължавате да ме преследвате? Няма ли жени там, където отивате?
Рейнър се приведе и заклинателно прошепна в ухото й:
— Тръни, само тръни. Аз обаче искам розата.
Преди Айслин да успее да се отдръпне, горещите му устни се впиха в нейните. Безпомощната й ярост изглежда го забавляваше. Отстъпи крачка назад, сложи ръка на сърцето си и тържествено заяви:
— Ще отнеса със себе си спомена за парещата ви целувка, скъпа моя.
Айслин най-после можа да продължи пътя си. Излезе навън и видя покрита с чергило каруца и след нея самотен ездач, които се приближаваха към господарската къща. Каручката спря до един от постовете и мъжът посочи с ръка излезлия навън Вулфгар.
Странната процесия продължи пътя си и Айслин видя, че в каручката седеше мършава млада жена с пепелноруси коси. Конят, който теглеше возилото, беше стар и куцаше. Въпреки покритата с белези кожа, животното явно беше от благороден произход. Снаряжението на рицаря беше старомодно и занемарено. Самият той беше едър и силен, а дългите му крайници можеха да се мерят единствено с тези на Вулфгар. Жената дръпна юздите непосредствено пред портата и обходи с поглед големия дом.
— Добре сте се наредили, Вулфгар. — Изправи се и скочи на земята, без да чака помощта му. Махна с ръка към каруцата и стария рицар и горчиво прибави: — Много по-добре от нас, във всеки случай.
Айслин усети как в сърцето й се надигна враждебност. Тази жена се отнасяше към Вулфгар толкова интимно, сякаш му беше съпруга. Когато непознатата вдигна лице, присъстващите видяха нежни, аристократични черти и безукорна бледа кожа. Жената беше по-стара от Айслин, очевидно отиваше към трийсетте, ала не беше загубила нищо от привлекателността си. Айслин усети болезнено пробождане в сърцето. Коя беше тази жена и какво право имаше да се държи така с Вулфгар!
Старият рицар също слезе от коня и почтително кимна с глава. Един лорд поздравяваше друг. Вулфгар учтиво отговори и двамата мъже втренчиха очи един в друг. Непознатият заби копието в земята и свали шлема си. Айслин смаяно забеляза дългите бели коси, типични за саксонците. Лицето му обаче беше голо, очевидно избръснато съвсем наскоро. Смутено се запита какво търси в Даркенвалд въоръжен саксонски рицар. Никога на беше виждала лицето му и на шита му нямаше герб, въпреки това веднага усети доверие към него. Вулфгар заговори и гласът му прозвуча съвсем необичайно.
— Подслонът, който ви предлагам, е тесен и бедняшки, ала въпреки това сте добре дошли в дома ми, милорд.
Старецът остана неподвижен, явно засегнат от думите му.
— Не, Вулфгар. Ние не търсим кратковременен подслон. — Старите очи се втренчиха някъде далеч. Гласът беше дрезгав, сякаш говоренето му струваше усилия. — Вашите нормани ме прогониха от земята ми. Немалко саксонци ме нарекоха предател, когато не взех участие в битките на страната на Харолд. От имуществото ми не остана почти нищо. Пък и вече нямам сили да се издържам. Затова идвам при вас с молба да ме приемете в дома си.
Вулфгар извърна лице и се загледа право в яркото обедно слънце. Когато отново обърна очи към стареца, гласът му беше твърд и решителен както винаги.
— Поканата ми важи и сега, милорд. Бъдете добре дошли.
Старецът кимна и лицето му видимо се отпусна. После затвори очи, сякаш събираше сили за нова, още по-тежка задача. Посегна към второто копие, заби го в земята от лявата си страна и окачи отгоре му тежкия щит. После подхвана с ръка дясното си коляно и се опита да го вдигне. Лицето му се разкриви от болка. Не можа да прехвърли крак през високото седло. Вулфгар пристъпи напред, ала старецът отклони помощта му.