Усетил погледа му, по-младият мъж се извърна. Заговори, без да поглежда стария лорд. Очите му бяха празни.
— Не споменахте майка ми с нито една дума, милорд. Как е тя, добре ли е?
Старецът дълго мисли, преди да отговори.
— През декември ще стане една година, откакто почина.
— Не знаех — промърмори Вулфгар. Много добре си спомняше, че когато я видя за последен път, майка му ужасно приличаше на днешната Гуинет. Затова и веднага беше познал несъщата си сестра. Тази картина се беше запечатала в съзнанието му.
— Веднага изпратихме вест в Нормандия, за да уведомим Робърт за смъртта й — произнесе извинително старецът.
— Не съм виждал брат й нито веднъж през изминалите десет години — отговори спокойно Вулфгар.
— Платихме му добре, за да те приеме в дома си. Мисля, че задоволихме претенциите му.
— Така е — усмихна се горчиво Вулфгар. — И те му послужиха да се налива всеки ден с бира и да разправя на целия свят, че сестра му е изиграла великолепен номер на някакъв си саксонец и племенникът му не е нищо друго освен най-обикновено копеле. Много се забавляваше при мисълта, че никой не ме признава за свой син.
— Ти си възпитан като законен син. Получи посвещение в рицарство — отговори укорително старият човек.
— Да — въздъхна Вулфгар. — Робърт ме направи свой паж и нае възпитатели, ала едва когато Суейн брутално му напомни задълженията му.
Старецът замислено кимна.
— Робърт открай време си беше лекомислен. Трябваше да го предвидя. Добре, че изпратих Суейн с теб.
По лицето на Вулфгар се изписа горчива мъка.
— Толкова ли ме мразехте, та не можехте да понесете да ме виждате край себе си?
Айслин не сваляше очи от него. Сърцето й беше препълнено със съчувствие. Погледна бързо към Болсгар и с тревога забеляза сълзите в очите му.
— Когато узнах истината, те намразих — опита се да обясни старецът. — Гризеше ме мисълта, че не съм истинският ти баща. Беше мой първороден син и аз се гордеех с теб. Заради теб занемарих възпитанието на втория си син. Възпитах те в бързина, умела езда и всички рицарски умения. Животът просто пулсираше в жилите ти. А слабото, болнаво момче, което се роди след теб, така и не намери достъп до сърцето ми. Ти беше като мен. Обичах те повече от всичко на света.
— Докато мама ви каза, че не съм ваше дете. Убеди ви, че съм син на някакъв си норманин, макар че отказа да съобщи името му — промърмори с нарастваща горчивина Вулфгар.
— Каза ми, че иска да поправи стореното зло. Не можела да гледа как от ден на ден се привързвам все повече и повече към чуждото дете, а занемарявам своята собствена плът и кръв. Не понасяла мисълта, че не обръщам внимание на другите деца. Затова предпочела да ми признае вината си и да помогне законните ни деца да встъпят в правото си. Уважих решението й. Затова не обвинявай единствено майка си. Бях побеснял от гняв и те отблъснах. За мен ти беше като вятъра край лицето ми, като сянка в горещите дни, ти беше цялата ми радост от живота — а се оказа, че не си ми истински син. Опитах се да обърна сърцето си към собствения си син, да му вдъхна повече кураж и воля за живот. Ала смъртта ми го отне в разцвета на младостта. Често ми се искаше да бях умрял вместо него. За съжаление продължих да живея, а сега се ядосвам до смърт със свадливата си дъщеря, която наследи острия език на майка си.
Старият саксонец втренчи поглед в пламъците и се замисли. Айслин го погледна и очите й се напълниха със сълзи. Вече разбираше какво е преживял Вулфгар в детството си. Първо го беше отблъснала рождената му майка, после и обожаваният баща. Много й се искаше да протегне ръка и да помилва бръчката, изписана върху челото му. До днес й се струваше, че има насреща си скала — горда и непревзимаема, ала сега проумя, че страшният рицар може да бъде слаб и безпомощен като дете. Надигна се и тихо се премести в голямото кресло пред камината, за да го вижда по-добре.
— Изпратихме те в родината на майка ти, без да подозираме, че ще се върнеш като завоевател — продължи дрезгаво старецът, опитвайки се да овладее вълнението си. — Знаеш ли, че брат ти загина в битката при Сенлак?
Вулфгар потрепери. Очите му изпитателно се впиха в лицето на стареца. Гуинет пристъпи към огъня и зловещо изсъска:
— Така беше. Норманските разбойници го убиха! Убиха бедния ми брат!