Вулфгар обърна лице към нея и невъзмутимо проговори:
— Нормански разбойници? Естествено, имаш предвид мен, нали?
Жената вирна брадичка.
— Да, този израз подхожда и за теб, Вулфгар.
— Внимавайте, сестричке — продължи все така спокойно норманинът. — Победените не би трябвало да дразнят победителите, това е в техен собствен интерес. Вземете пример от моята Айслин. — Той пристъпи към седналата в креслото саксонка и изпитателно я изгледа. Тя решително отговори на погледа му. — Отлично играе ролята на победена. — Зарови пръсти в гъстите коси и прибави: — Толкова добре, че понякога се съмнявам дали наистина съм победител или не.
Айслин незабележимо се усмихна. Очите й блеснаха. Ала никой освен Вулфгар не биваше да забележи реакцията й. Пръстите му нежно се плъзнаха по бузата й.
— Да, сестрице, не е зле да се поучите от нея.
Гуинет потрепери от гняв и направи крачка напред. Вулфгар предизвикателно я изгледа.
— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита спокойно той. Гърдите й неравномерно се повдигаха.
— Да! — изсъска тя. — И ще ви го кажа направо. Много ми се иска вие да бяхте паднали в битката вместо Фолсуърт! — Изкрещя тази обида в лицето му, без да обръща внимание на умолителните погледи на Болсгар. — Презирам ви! Мразя мисълта, че съм принудена да се възползвам от гостоприемството ви, за да оцелея в тези проклети времена. — После обърна поглед към Айслин и младата жена потрепери от нечовешката омраза, изписана в сивите й очи. — Как смеете да ми давате за пример тази саксонска мръсница! Не ви ли прави впечатление колко разкошно е облечена? Нима може да бъде пример за сломените английски жени?
— Радвайте се, че съм още жив, сестро — прекъсна я строго Вулфгар. — А иначе щяхте да сте принудена да печелите хляба си с тежък труд. Така поне се ползвате от някакви удобства.
— Какво става тук? — обади се от входа Рейнър, следван от голяма група нормани, които се втурнаха към приготвените маси. — Нима членовете на семейството се скараха още на първия ден? — Очите му се впиха в стройната фигура на Айслин, подчертана още повече от новата гуна. После обаче посегна към ръката на Гуинет и я притисна до гърдите си. — О, уважаема Гуинет, нима вълкът побърза да ви покаже острите си зъби? Простете поведението му, милейди. Или ми дайте правото да го накажа за дързостта му.
Гуинет смутено се усмихна.
— Естествено е братът да открие у сестра си повече грешки, отколкото един почти чужд човек.
— Дори ако любовта ме заслепи като светкавица — промърмори в ухото й Рейнър, — не бих могъл да открия и най-малката грешка в прекрасната ви душа.
Горещият му дъх галеше бузите й. Гуинет засрамено издърпа ръката си и тихо отговори:
— Вие сте твърде дързък, уважаеми рицарю. Нима си въобразявате, че ще ви стана любовница?
Рейнър усмихнато я изгледа.
— Все пак надеждата не ме напуска, демоазел.
Гуинет неловко отмести очи към Вулфгар, който ги наблюдаваше изпитателно. Брат й посегна към ръката на Айслин и я поведе със себе си. После с кимане на глава посочи на сестра си мястото от другата страна на масата.
— Нека вечеряме в мир, Гуинет. Щом не се виждаме често, не би трябвало да се караме помежду си.
Гуинет се извърна рязко и позволи на Рейнър да я отведе до масата. Черният рицар любезно се зае да я обслужи. Настани я да седне и се приведе към ухото й с блеснали от възбуда очи.
— В сърцето ми гори любовен пожар. Какво да сторя, за да се сдобия с благоволението ви? Вие ме превръщате в покорен роб.
— Много сте смел, сър Де Март — смутолеви Гуинет. — Забравяте, че вие, норманите, убихте истинския ми брат. Това не ме изпълва с особена симпатия към народа ви.
Рейнър се отпусна на стола до нея.
— О, демоазел, не бива да обвинявате всички нормани за смъртта на брата си. Клетвата ни задължава да бъдем верни сподвижници на Вилхелм. Щом трябва да мразите някого, мразете херцога, не мен. Умолявам ви, демоазел!
— Майка ми също беше норманка — промълви Гуинет. — Не я мразя.
— Тогава не мразете и мен — пошепна горещо Рейнър.
— Не го и правя — отвърна едва чуто тя.
Доволна усмивка пропълзя в ъгълчетата на устните му. Посегна към ръката й с блеснали очи.
— Щастлив съм да чуя това, милейди.
Гуинет смутено отвърна очи и се загледа към Вулфгар, който тъкмо наместваше стола на Айслин до своя. Помръкна, но веднага се овладя и усмихнато се обърна към брат си.
— Забравихте да ни кажете, че сте се оженил, Вулфгар.
Норманинът учудено вдиша глава.
— Не съм. Какво искате да кажете?
Гуинет устреми очи в лицето на Айслин и коварно продължи: