— Как мислиш, ще се ядоса ли, ако му отнема Хлин?
— Пуснете ме, милорд — възпротиви се момичето и се опита да се изтръгне от прегръдката му. — Утро е, трябва да помислите за задълженията си.
— Ще ги отложа за по-късно — промълви дрезгаво той и затвори устните й с огнена целувка; която веднага отслаби съпротивата й и я накара да се примири със съдбата си.
Гуинет слезе с бодра стъпка в залата. Тази сутрин й идеше да прегърне целия свят. Рейнър току-що беше заминал. Тя му беше помахала от прозореца си и сърцето й все още беше с него. Мъжете седяха около дългите маси и се подкрепяха с хляб и месо. Никой не й обърна внимание. Разменяха се шеговити слова, от време на време избухваха буйни смехове. Болсгар лежеше пред огъня, потънал в дълбок сън. Гуинет се огледа за някое познато лице и видя Хам, който бързаше насреща й със закуската.
— Къде е брат ми? — попита остро тя. — Тези мъже безделничат. Нищо ли не им е заповядал?
— Те го очакват, милейди. Още не е излязъл от стаята си.
— Мързелът е заразителен като чумата — изсъска тя.
— Обикновено милордът става много рано. Не знам какво го е задържало днес.
— Аз обаче знам — отговори презрително Гуинет и се облегна назад. — Онази саксонска курва, без съмнение.
Хам почервеня от гняв и се приготви да й отговори както трябва, но накрая предпочете да премълчи.
Гуинет замислено започна да рови в чинията си. Докато си припомняше всяка подробност от изминалата нощ, в залата влязоха сър Гоуейн и рицарят Бюфон. Мъжете ги поздравиха с весели викове и ги поканиха да седнат на масата.
— Тази сутрин трябваше да отидете в Крейгън, нали? — обърна се Гоуейн към Милбърн, който беше най-възрастният на трапезата.
— Така е, момчето ми, ала Вулфгар очевидно предпочита да прекара деня в спалнята си — отговори развеселено Милбърн. После извъртя комично очи и изщрака с пръсти. Другарите му избухнаха в смях.
Гоуейн се ухили.
— Може би трябва да надникнем в спалнята, за да се уверим, че не лежи в леглото с прерязано гърло. Рейнър беше толкова бесен, преди да замине, че нищо чудно двамата отново да са се сдърпали.
Старият рицар вдигна рамене.
— Сигурно пак заради момичето. Рейнър е като луд, откакто преспа с нея.
Гуинет потръпна като ударена през лицето. Остра болка прониза гърдите й.
— Така е — засмя се Гоуейн. — Ще трябва да се напрегне здравата, ако иска да му я отнеме отново. Макар че заради жена като нея си струва да рискуваш.
— О, момчето ми, тя има гореща кръв — засмя се старият рицар. — По-добре я остави на мъж с опит.
Внезапно всички замлъкнаха. На втория етаж се беше отворила врата. Скоро се появи Вулфгар и заслиза надолу, закопчавайки колана си. Спря пред масата и учтиво поздрави сестра си:
— Надявам се, че сте си починали добре, Гуинет. — Без да изчака отговора й, се обърна към мъжете: — Аха, значи си седите тук и мързелувате, само защото си позволих да закъснея няколко минути. Е, ще трябва да наваксаме изгубеното време. — Отчупи голямо парче хляб, прибави към него къс месо и закрачи към вратата. На прага спря и се обърна към мъжете, които не го изпускаха от очи. — Какво чакате? Потегляме за Крейгън. Тръгвате ли с мен или не?
Мъжете шумно се надигнаха. Знаеха, че ги очаква напрегнат ден, и побързаха да се приготвят за път.
Вулфгар се метна на седлото и зачака, дъвчейки. След като всички възседнаха конете си и застанаха в определения ред, той вдигна ръка и обърна мощния си жребец към пътя за Крейгън. Заби шпори в слабините му и препусна в галоп.
Гуинет бавно се надигна. Чувстваше се слаба и безволна. С усилие изкачи стълбата, спря за миг пред спалнята и понечи да натисне бравата. Ала нещо я възпря. Тръгна към своята стая и се закле, че с всички възможни средства ще си отмъсти на проклетата саксонка. Пристъпваше предпазливо, сякаш омразата можеше да събуди съперницата й.
Айслин скоро се надигна, облече се и слезе в залага. Казаха й, че Вулфгар е заминал за Крейгън. По време на отсъствието му отговорност за дома носеше Суейн. В момента викингът се опитваше да заглади ожесточения спор между две млади жени. Ставаше въпрос за гребен от слонова кост, която едната беше получила като подарък от нормански войник. Другата жена се кълнеше в какво ли не, че е намерила гребена, докато първата я обвиняваше в кражба. Викингът, който оставаше невъзмутим и при най-горещите мъжки спорове, сега изглеждаше безпомощен.
Айслин неволно се засмя. Обърна се към Суейн и иронично промълви:
— Е, щом не можете да се справите с две жени, най-добре им отрежете косите по нормански обичай. Тогава никоя от тях няма да се нуждае от гребен.