Двамата нормани най-после я настигнаха. Гуинет се надигна с треперещи крака. Ала дори не й хрумна да потърси вината за нещастието у себе си. Веднага забрави преживения смъртен страх и избухна в страшни проклятия към невинното животно:
— Ти, мръсна гадино! — изсъска тя. — Ти, проклета кранто! Когато си на пътя, не се и помръдваш, ала щом се озовеш в гората, хукваш като бързоног елен! — Отърси гуната си от полепналите пръст и листа, приглади косите си и се извърна настрани, без дори да погледне нещастното животно.
Междувременно един от придружителите й скочи от седлото и пристъпи към ръба на пропастта. Когато се обърна, в погледа му се четеше загриженост.
— Милейди, страх ме е, че животното е тежко ранено.
Гуинет презрително разтърси глава и гневно изфуча:
— Тази кобила беше побесняла! Как не обърна внимание на такава дълбока пропаст! Пада й се! Дано си е счупила всички кости.
Внезапно се чуха нови шумове: под тежки конски копита се чупеха трески и клони. Скоро от тъмната сянка на гората изникнаха няколко фигури на коне.
Бяха Вулфгар и свитата му. Рицарят дръпна юздите непосредствено пред Гуинет и мрачно изгледа нея и двамата й придружители.
— Какво става тук? — изръмжа той. — Защо сте дошли насам? Чухме писък.
Вторият придружител на Гуинет, който не беше слязъл от коня, посочи към пропастта и Вулфгар насочи Хън към стръмния бряг. Като позна кобилата на Айслин, лицето му потъмня от гняв. Рязко се обърна към Гуинет и попита:
— Как посмяхте да убиете коня ми, мила сестричке, без дори да ме помолите за позволение?
Гуинет сви рамене и започна да почиства листата от гуната си.
— Голяма работа. Конят е на робинята, нали?
Лицето на Вулфгар се вкамени. С усилия се сдържаше да не изкрещи.
— Кобилата беше добро животно, а вие я убихте с проклетата си небрежност!
— Тя беше бясна и измисляше какви ли не номера — отговори равнодушно Гуинет. — Едва не ме уби.
Вулфгар с мъка потисна острата забележка.
— Кой ви позволи да вземете коня?
— Няма да питам робите, я — отговори презрително тя. — Конят е на Айслин, следователно мога да се ползвам от него, когато си искам.
— Ако Айслин е робиня, цялото й имущество отива в моите ръце — изгърмя Вулфгар. — Аз съм лордът на тези земи и притежавам всичко, което е върху тях. За в бъдеще ви забранявам да се отнасяте зле с конете и робите ми!
— Аз бях тази, с която се отнесоха зле! — изпищя Гуинет. — Погледнете ме само! Едва не загинах, а никой не се потруди да ме предупреди, че животното е бясно. Айслин можеше да го стори, ала тя предпочита да ме види мъртва.
Очите на Вулфгар заплашително святкаха.
— Не мога да ви разбера, братко — продължи коварно Гуинет. — Какво толкова намирате в тази глупачка? Тя е само една коварна английска кучка, която сигурно плете интриги срещу вас. Ако продължавате да я глезите, ще загинете и вие, не само аз…
Без да си даде труд да й отговори, Вулфгар обърна коня си и вдигна ръка към хората си.
— Вулфгар! — изкрещя Гуинет и безпомощно затропа с крак. — Можехте поне да наредите на някой от хората си да слезе и да ми даде коня си. Как ще се върна в къщи?
С каменен поглед Вулфгар обърна глава към нея и мрачно я изгледа. После спокойно заповяда на един от свитата си:
— Вземете я зад себе си на коня, Гард! Нека се прибере в Даркенвалд на голия му гръб. Така ще се научи да цени добрите животни. — Изгледа я още веднъж и продължи: — А сега, мила сестричке, трябва да довърша мръсното ви дело.
Скочи от седлото, метна юздите в един храст и заслиза надолу по стръмния бряг. Когато спря пред падналата кобила, улови с две ръце долната й челюст и издърпа главата й, докато погледна в големите, меки очи. Заби камата си отстрани, където пулсираше голямата вратна вена, и нежно положи на пясъка главата на умиращото животно. Когато отново възседна коня си, по лицето му беше изписана искрена тъга. Хората му почтително мълчаха.
Вулфгар рязко дръпна юздите и Хън препусна напред. С остър тон норманинът заповяда на втория придружител на Гуинет да свали седлото и юздите от мъртвата кобила. После мълчаливо продължи пътя си.
Беше почти нощ, когато достигнаха Даркенвалд. Постът на кулата веднага съобщи за пристигането им. Още отдалеч Вулфгар забеляза синята гуна на Айслин, която ги очакваше пред портата към залата.
Думите на Гуинет не бяха останали без въздействие. Мъжът потиснато се питаше как тази малка саксонска вещица успя да завоюва доверието му. Заминаваше, без да се тревожи, че нещо може да се случи. Но друг, още по-силен глас му повтаряше, че ще бъде голям глупак, ако се вслуша в коварните нашепвания на сестра си и прогони Айслин от сърцето си. Никой мъж не би могъл да си пожелае по-приятна партньорка в леглото. По лицето му пробягна усмивка, но се сети за мъртвата кобила и отново помръкна. Трябваше да съобщи на Айслин лошата вест. Гуинет е виновна за всичко, помисли си той и още повече помръкна.