— Страх ме е от духове! В тази къща се въдят духове! — проплака тя. — Ако живея тук сам-сама и без защита, непременно ще ме нападнат.
— Не се бой, мамо — опита се да я окуражи Айслин. — Те бяха наши приятели. Никога не биха сторили зло на Ерландовата вдовица.
— Така ли мислиш? — Старата жена последва дъщеря си, изпълнена с детинско доверие.
Жалката хижа беше доста отдалечена от другите. Зад нея имаше храсталак, от който започваше блатото. Когато Айслин блъсна паянтовата врата, тежкият дъх на плесен я удари право в носа.
— Виж, мамо — прошепна тя. — Гредите са здрави и с малко повече усилия ще ти приготвим добър дом.
Вътре беше толкова тъмно, че не можеха да видят нищо от обстановката. Айслин трябваше да положи много усилия, за да потисне собствената си мъка и да развесели бедната жена.
Двете прозорчета бяха затворени с тънко изстъргани и намазани с мазнина животински кожи, които изобщо не пропускаха светлина. При всяка стъпка от покрития с тръстика под се вдигаше облак прах. Едната стена беше заета от грубо иззидана печка. Насреща имаше легло от дъбови дъски с изгнила постелка. Недалеч от печката беше поставена паянтова маса с един-единствен стол. Майда се отпусна изтощено върху него, докато Айслин остана на прага и се загледа навън, облегната на вратата. Скоро обаче се съвзе и решително се зае да превърне в дом мръсната дупка.
Майда несвързано си припяваше нещо и изобщо не спря, докато Айслин почистваше хижата. Изглежда, не осъзнаваше къде се намира и дори не вдигна глава, когато някой блъсна вратата.
Айслин стреснато се изправи, ала веднага се успокои, защото на прага застанаха Керуик и Хам, натоварени с одеяла и кожи.
— Решихме, че Майда има нужда от тях — обясни Керуик. — Те са от нейната стая. Гуинет ни заповяда да почистим, преди да се нанесе. Щом се осмели да нарече майка ви крадла, ние с удоволствие ще заслужим същото прозвище.
Айслин кимна благодарно и затвори вратата.
— Е, скоро ще нарекат всички ни крадци. Няма да допусна мама да страда от студ или глад.
Керуик загрижено огледа бедняшката хижа.
— Томас изработва нарове и палатки за норманите. Мисля, че ще ни даде един-два дюшека.
— Помолете го да дойде и да поправи пантите на вратата — допълни Айслин. — Страх ме е, че тя не може да възпре и най-дребното животно.
Керуик изненадано я изгледа.
— Да не би да смятате да живеете тук с майка си? — После страхливо продължи: — Няма да е много разумно. Рейнър и хората му са по-опасни от всяко хищно животно. Никой няма да посмее да стори нещо на майка ви. Норманите я смятат за луда и се боят от нея. Ала на вас…
Айслин наблюдаваше Хам, който разпръскваше пресни клонки по пода.
— Вие вероятно не знаете, но Суейн всяка нощ е на пост пред вратата ми. Той не се доверява на жените също като господаря си. Не би допуснал да се преместя тук.
— Много добре. Не бих могъл да спя спокойно, ако знам, че живеете тук — отговори мрачно Керуик. — Трябва да вървя, преди викингът да е узнал, че съм бил с вас. Не искам Вулфгар да помисли нещо лошо.
Двамата си отидоха и Айслин продължи работата си. Късно следобед се появи и Томас и доволно заяви, че носи исканите дюшеци. Младата жена с усмивка ги положи върху леглото, при което усети приятната миризма на изсушена детелина и въпросително се обърна към младежа.
— Не се учудвайте, милейди — засмя се той. — Току-що ги напълних в конюшнята. Някоя и друга норманска кранта тази вечер ще остане ненахранена.
Айслин неволно се засмя. Двамата оправиха леглото, после Томас смени износените кожени панти с нови и поправи ключалката. Освен това беше донесъл един кол, с който вратата се залостваше отвътре.
Когато се стъмни, Айслин доволно огледа новия дом на майка си. Майда се беше нахранила и спокойно спеше в мекото легло. Време беше да се връща в господарската къща. Умираше от глад, защото с изключение на сутрешното парче хляб, цял ден не беше сложила нищо в уста.
Когато влезе, завари Хан да скубе убитите от Суейн яребици. Момчето веднага скочи. Гуинет седеше до огъня с бродерията си, а Болсгар замислено дялкаше парче дърво.
— Оставих ви нещо за хапване, милейди — усмихна се момчето. — Ей сега ще го донеса.
Гуинет вдиша очи от бродерията си.
— Който закъснява, трябва да потърпи до утре сутринта — заяви заповеднически тя.
Айслин й обърна гръб и каза на Хам:
— Умирам от глад, Хам. Побързай, моля те.
Хам усмихнато кимна и изтича да донесе яденето. Айслин зае обичайното си място на трапезата. Гуинет презрително изсъска:
— Вие не сте жена на брат ми. Въпреки че топлите леглото му, оставате си само една робиня. Няма защо да вирите нос.