— Не се съмнявам, че ще осъществите заплахата си, Гуинет. Надявам се обаче да опишете само онова, което наистина сте видели и чули.
С тези думи тя спокойно мина покрай нея и се запъти по стълбите към спалнята си.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Вулфгар се намести на седлото и плъзна остър поглед над неравната местност. Силен порив на ледения вятър уви наметката още по-плътно до мощната му фигура. Бузите му се вкочаниха. Мрачното небе се беше спуснало ниско над заскрежените гори и поля. Зад него бяха застанали рицарите Гоуейн, Милбърн и Бюфон, освен тях още шестнадесет души, умеещи да си служат отлично с копие, лък и меч.
Следваше ги покритата с чергило каруца, с която Гуинет и Болсгар бяха пристигнали в Даркенвалд. В нея бяха натоварени припасите за хората и животните, тъй като не се знаеше ще могат ли да се изхранват по дългия път. Караше я възрастен, ала все още държелив саксонец на име Боуейн. След като се беше бил смело на страната на Харолд, при завръщането си старецът завари дома си изпепелен и се закле да служи вярно на Вулфгар. Сега с високи ругатни подкарваше конете, които с усилия изкачваха хълма.
Вулфгар имаше пълно доверие в малката си, ала бърза и силна в боя свита. Дълго беше размислял как по най-добрия начин да изпълни поставените му поръчения и накрая стигна до извода, че е най-добре да качи всичките си хора на коне, макар повечето рицари и благородници по онова време да се заобикаляха с пешаци, въоръжени с лъкове, леки мечове и копия. Ала Вулфгар не виждаше смисъл хората му да израняват краката си по каменистите пътища на Англия и водеше след себе си само ездачи. По време на бой войниците му се сражаваха и на коне, и пеша.
През седмиците, които Вулфгар прекара в Даркенвалд, Вилхелм се беше видял принуден да даде почивка на армията си. Обичайната за много войски холера ги задържа повече от месец на едно място. Дори Вилхелм не остана пощаден от тежката болест, която приковаваше жертвите си към леглото. Тъй като отрядът на Вулфгар се опази от болестта, Вилхелм го изпрати на разузнаване далеч на юг и на запад. Даде му задача да открие новосформиращи се саксонски отряди. Поръчението беше наистина важно и Вулфгар и хората му го оцениха по достойнство, тъй като можеха да се изхранват по-добре встрани от главните пътища на войската, а и конете им по-лесно намираха недокоснати пасища.
В момента се намираха западно от Лондон сред гъсто обрасла с гори хълмиста местност. Първата им грижа беше да се движат незабелязани. И сега внимателно се оглеждаха наоколо. Местността изглеждаше безлюдна.
Внезапно Вулфгар забеляза недалеч от тях трима ездачи, които изкачваха съседния хълм. Обърна се и с жест заповяда на Милбърн и Гоуейн да го следват. Останалите трябваше да се прикрият и да бъдат готови за бой, в случай че в гората се криеха още врагове. Вулфгар се спусна в долината, следван от двамата рицари, и се отправи срещу непознатите.
Чу се вик и чуждите рицари веднага вдигнаха копията си. После показаха щитовете си, за да се знае, че са англичани, неприятели на Вилхелм. Разделиха се и спокойно зачакаха настъпващите нормани. Вулфгар се приближи толкова, че спътниците му се уплашиха за сигурността му. Дръпна юздите на Хън, за да даде възможност на непознатите да видят шита и оръжията му.
— Аз съм Вулфгар от свитата на Вилхелм — обяви тържествено норманинът. — По цветовете ви разбрах, че принадлежите към хората на Рокуел. Заповядвам ви да сложите оръжие и да се предадете. Ние сме във война с Рокуел, който отказа да се закълне във вярност на Вилхелм.
Най-възрастният от тримата невъзмутимо посрещна погледа му и прие предизвикателството.
— Аз съм Форсгел и не признавам норманския херцог. Мечът и копието ми са осветени от клетвата към верен на краля си саксонски лорд. С Божията помощ скоро ще прогоним натрапниците от страната си. Ще признаем само крал по свой избор.
— Значи избирате борбата — отговори спокойно Вулфгар и махна с ръка към хората си. — Останалите няма да се намесват, защото ние сме рицари и клетвата върху кръста ни задължава да спазваме рицарските правила.
Обърна Хън и препусна назад. Спря на двайсетина метра разстояние. Мъжете стиснаха копията си и почти едновременно пришпориха конете си — трима срещу трима. Огромните копита на Хън отекваха като гръм по замръзналата почва. Скоковете му бяха по-мощни, отколкото на всички останали коне. Окриляше го същият боен дух като на господаря му. Коленете на Вулфгар мощно притискаха слабините на коня и цялата тежест на тялото му се съсредоточи върху копието.
Старият рицар прие боя и двамата се удариха с все сила. Първият сблъсък не доведе до нищо. Почти едновременно двамата обърнаха конете си и отново препуснаха един срещу друг. Този път мощната физика на Вулфгар показа предимствата си. Копието му проби щита на противника и се заби в рамото му. Копието на саксонеца излетя от ръката му, щитът също се плъзна на земята.