— Не се съмнявам в теб, момчето ми. Англия и Вилхелм имат нужда от смели сърца като твоето. Ала аз съм тръгнал на път по заповед на херцога и нямам време да се бия.
Младата жена облекчено въздъхна и с благодарност вдигна очи към норманския рицар.
Вулфгар се обърна към мъжете и попита:
— Кои сте и къде отивате?
— Аз съм Гевин, ковач — отговори по-старият и пристъпи напред. — Бях стрелец и се бих с Харолд срещу норвежците на север. Там оставих ръката си. — После посочи жената в колата. — Това е жена ми Мидред, а другата е овдовялата ми сестра Хайлан. — Сложи ръка на рамото на момчето и добави: — Този, който иска да се бие с вас, е синът на Хайлан, Майлс. Другите деца са мои, а мъжът е брат ми Санхърст. Търсим си нов дом, тъй като норманите ни прогониха от родните места.
Вулфгар видя бледото лице на мъжа и пропитата с кръв превръзка на празното рамо. Очите му се насочиха към втория мъж, който беше нисък, ала як и набит.
— Знаете ли къде се намира Даркенвалд? — попита замислено той.
— Чували сме го, милорд — отговори колебливо младият.
— Аз го познавам — обади се и Гевин. — Веднъж старият лорд, който живее там, мина през селището ни. Много своенравен човек. Нареди ми да подкова коня, който беше купил за дъщеря си. Настоя да го направя още същия ден, защото искал да й го подари за празника на Архангел Михаил. С гордост ми заяви, че момичето му умеело да язди по-добре от всеки мъж. А кобилата, която беше купил, беше същински дявол.
Вулфгар се намръщи, припомнил си гневните обвинения на Гуинет срещу невинното животно.
— Така е, кобилата имаше същия темперамент като господарката си. Но това няма значение. Ако желаете, идете в Даркенвалд. Там имаме голяма нужда от ковач.
Гевин вдигна към него мокрото от дъжда лице.
— Пращате ме в саксонско графство?
— Старият лорд умря — отговори Вулфгар. — Аз владея града от името на Вилхелм, докато цяла Англия стане негова. Тогава ще го получа като ленно владение. — Посочи Санхърст и заяви: — Брат ти ще ме придружи. Задачата му ще е да пази гърба ми. Ако ми служи добре, ще ви го доведа здрав и читав.
Англичаните въпросително се спогледаха. После Гевин пристъпи напред.
— Прощавайте, милорд, ала не ни се иска да служим на норманите. Предпочитаме да намерим прехрана при свои сънародници.
Вулфгар се изправи на седлото и втренчи остър поглед в очите му.
— Да не мислите, че ще стигнете далеч? Норманите са навсякъде. — Той ги изгледа един след друг и видя, че започнаха да се разколебават. — Ще ви дам флага си. Никой от хората на Вилхелм няма да ви закача, като им го покажете. — Посочи рамото на Гевин и добави: — Освен това в Даркенвалд има човек, който ще оправи ръката ти. Дъщерята на стария лорд е изкусна лечителка. Ако искате, опитайте се да се доберете до някой английски град, ала ви предупреждавам, че норманите скоро ще завладеят цяла Англия. Вилхелм е законен претендент за трона и няма да се откаже от намеренията си.
Гевин се извърна към Санхърст и двамата полугласно заговориха. Младият кимна и се запъти към Вулфгар. Спря пред мощния кон и вдигна мокрото си лице към ездача му.
— Нашите ще отидат в Даркенвалд, милорд, а аз съм готов да ви придружа.
— Много добре — усмихна се Вулфгар.
Обърна Хън и го подкара към каруцата, все още затънала в дълбоката кал. Даде заповед на хората си и саксонецът побърза да извади дебелото въже, скрито под седалката. Вулфгар го завърза за предната част на колата, после го преметна през високото си седло. Подкара Хън напред и когато въжето се опъна, даде знак на жената. С висок крясък Мидред изплющя с юздите по гърбовете на двата впрегатни коня, които отчаяно затеглиха напред.
Жребецът на Вулфгар отлично знаеше какво се иска от него. Отметна глава настрани и в все сила дръпна въжето. Мощните му копита се забиха в тинята. Направи няколко стъпки, докато се озова на твърда земя, и колата тревожно изскърца. Дълбоко потъналите колела се превъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, докато превозното средство най-после премина опасния брод и се озова от другата страна на потока. Мъжете прецапаха през водата и смирено благодариха на Вулфгар за помощта.
Рицарите и войниците ги наобиколиха. Боуейн изчака всички да прекосят брода и подкара двата силни коня, които без усилия изтеглиха леката каручка.
Вече се смрачаваше. Боуейн поведе спътниците си към гъста горичка в завоя на реката и им предложи да разположат нощния си лагер там. Скоро падна мрак. Дъждът продължаваше да вали. Студеният вятър виеше в оголените клони на дърветата. Вулфгар съчувствено наблюдаваше децата, които с треперещи телца и гладни погледи се скупчиха около огъня.