— Така си и мислех — отговори с въздишка тя.
Младият рицар я изгледа учудено и се отдалечи, без да каже повече нито дума. Почувства се наранен от очевидния й интерес към друг мъж.
Скоро след това се появи и Бюфон, който беше спал най-дълго от всички. Приближи се и търпеливо зачака жената да го забележи и да му даде гореща супа. Хайлан вдигна очи и попита с треперещ глас:
— Ние ще потеглим за Даркенвалд, нали, господин рицарю?
— Да, скъпа, това е целта ни.
Хайлан тежко преглътна, питайки се как ще се появи пред очите на дамата на Вулфгар. Как ли ще я накаже лейди Айслин, като узнае за нахалството й?
Хайлан продължи да се държи далеч от Вулфгар, докато раздигаха лагера, не знаейки от кого трябваше да се бои повече — от рицаря или от неговата дама.
Преди да се разделят, Вулфгар повика Мидред настрани и със смутено лице й връчи увит в кожа пакет.
— Дайте това на моята дама… — Покашля се и мрачно продължи: — Дайте това на Айслин Даркенвалд, ала внимавайте да няма друг наблизо. Кажете й… кажете й, че е придобито по честен път.
— Да, милорд — отговори Мидред. — Ще се погрижа да стигне невредимо до нея.
Мъжът кимна, но остана на мястото си. Смущението му беше очевидно.
— Желаете ли още нещо, милорд? — попита изненадано жената, не можейки да си обясни поведението му.
— Да — промълви колебливо той. — Кажете й още… — Спря и мъчително затърси подходящи думи. — Кажете й, че я поздравявам и се надявам Суейн да се грижи добре за нея.
— Ще предам всяка ваша дума, милорд — отговори почтително жената.
Вулфгар се обърна рязко, изрева някаква заповед към хората си и се метна на седлото. Застана начело на малката си войска и препусна па юг.
Хайлан внимателно наблюдаваше Мидред, която прибираше вързопчето в каруцата.
— Какво криеш? — попита любопитно тя. — Подари ли ти нещо?
— Не. Трябва да го отнеса в Даркенвалд.
— Той… каза ли нещо за мен?
— Не — поклати глава Мидред. — Защо да каже?
— Аз… просто си помислих. Когато ме заговори последния път, ми се стори ядосан.
— Не беше такъв — Мидред мрачно изгледа зълва си и колебливо попита: — Какво стана снощи, след като всички си легнаха? Ти беше при него до огъня. Да не е спал с теб?
Хайлан скочи и възмутено извика:
— Не, разбира се, че не! Това е истината. Нищо не се случи.
Мидред недоверчиво изгледа обляното й в руменина лице и сви рамене.
— Животът си е твой. Прави с него каквото искаш. Никога не си се вслушвала в съвета ми и не вярвам да се промениш. Ала доколкото мога да преценя, лордът има съвсем други интереси.
— Ти го каза, Мидред — животът си е мой — отговори раздразнено Хайлан и се обърна, за да помогне на децата да се качат в колата.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Около трети петли постът на кулата в Даркенвалд съобщи за пристигането на нормански рицари. Айслин бързо наметна дрехата си и полетя надолу по стълбата. Надяваше се най-сетне да получи вест от Вулфгар, ала надеждата й угасна, когато видя застаналия пред огъня Рейнър де Март. Беше придружен от Вашел и двама непознати. Даде им някаква заповед и мъжете бързо напуснаха залата.
Рейнър беше свалил тежката вълнена наметка и плетената ризница, ала беше запасал дългия си меч над мекия кожен жакет и вълнените панталони. Обърна се към Айслин и на устните му се появи усмивка. Тя се засили, като забеляза разпуснатите коси и босите й крака.
Момичето пристъпи към огъня, за да избегне ледения студ в залата. Кучетата залаяха насреща й и се задърпаха от веригите си. Айслин се приведе и ги отвърза. Глутницата се втурна навън. Младата жена спокойно седна пред огъня и вдигна очи към новодошлия. Беше сама с него. Суейн и Болсгар бяха на лов, а Гуинет още не се беше събудила. Крепостните също не се мяркаха в залата, сплашени от кървавата му слава.
Попита с тих глас:
— Няма ли война, сър Рейнър, или точно по тази причина се връщате в Даркенвалд? Тук май е по-сигурно, отколкото в лагера на Вилхелм. Надявам се, че херцогът вече се е възстановил от заболяването си?
Рейнър я поглъщаше с очи. След малко коленичи и с усмивка взе в ръцете си босите й крачета. Разтърка ги, за да се стоплят, без да обръща внимание на недоволството й. Наслади се докрай на тази любезна услуга и заговори:
— Езичето ви е остро, гълъбице. Май покрай Вулфгар сте намразили всички мъже.
— Напразни надежди — отговори раздразнено тя. — Пък и какво ли разбирате вие от мъже?
Пръстите му се впиха в нежната й плът и веднага й напомниха преживените страдания.
— Във всеки случай е видно, че вие нямате и понятие от тях, скъпа. Как можахте да предпочетете копелето пред мен! Никоя разумна госпожица не би сторила подобна глупост.