— Елате в стаята ми — пошушна Гуинет. — Ще ви чакам. Изплъзна се от прегръдката му и хукна нагоре по стълбите. На първата площадка се извърна и му хвърли прелъстителен поглед.
Когато жената изчезна в стаята си, Рейнър тежко се надигна и замислено си наля чаша бира. После бавно се заизкачва по стълбата. Спря пред голямата спалня и краката отказаха да го носят по-нататък. Тежката врата беше единственото, което го разделяше от горещо желаната жена. Знаеше, че е залостена отвътре. Айслин внимаваше много за своята сигурност. Сигурно се боеше да не изгуби благоразположението на господаря си. Рейнър с болка си припомни как изглеждаше онази сутрин в леглото на Вулфгар. С каква непринуденост и естествена прелест се държеше в негово присъствие. Ала Вулфгар беше господарят на Даркенвалд и скоро щеше да бъде такъв и по закон. Самата тя му беше заявила, че това е всичко, за което жадува сърцето й. Който притежаваше града и господарския дом, той притежаваше и нея.
Поклони се подигравателно пред затворената врата и промърмори:
— Още малко, гълъбице, имайте само малко търпение.
Промъкна се на пръсти към стаята на Гуинет, бутна вратата и я завари в леглото. Голото й тяло изглеждаше по-привлекателно, отколкото в чуждите одежди. Скръстените под малките гърди ръце ги правеха по-пълни и прелъстителни. Рейнър с усмивка затвори вратата, захвърли дрехите си и се изтегна до нея на леглото.
Прегърна я и ръцете й веднага отговориха на милувката му. Жадните й устни се притиснаха в неговите. Трепереща от възбуда, жената го обгърна с ръце и го привлече към себе си.
Вятърът свиреше в голите клони и капаците на прозорците жално проскърцваха. Гуинет се зарови в топлите кожи и мечтателно изгледа Рейнър, който се обличаше. Когато тръгна към вратата, тя се надигна и го повика:
— Скъпи? — Мъжът спря и се обърна. — Толкова е рано — промълви плахо. — Останете още малко при мен, починете си.
— Да си почина? — засмя се той. — Друг път, скъпа. Сега ме зоват важни задължения.
Без да изчака отговора й, излезе от стаята и тихо затвори зад себе си вратата. Хвърли поглед към голямата спалня и с изненада забеляза отворената й врата. Приближи се и видя, че вътре няма никой. Залата също беше пуста. Разочарованието го стисна за гърлото. Нима нямаше да види Айслин преди заминаването си? Слезе бързо по стълбите и прекоси залата на път към вратата.
Блъсна тежката порта и излезе в слънчевото утро. Повяваше лек бриз. Изскочи навън с разперени ръце и обърнато към слънцето лице. С ъгъла на окото си улови нечие движение и рязко обърна глава. Между дърветата на близката горичка проблесна медноцветна коса, улучена от немирен слънчев лъч.
Вашел и свитата дремеха край конете. Сигурно нямаше да имат нищо против малкото забавяне. Рейнър се усмихна, припомнил си един друг ден пред този портал — и нощта след него. Тогава беше толкова пиян, че Айслин не можа да оцени достойнствата му. Освен това се държа като насилник и изобщо не се съобрази с девствеността й. Сега ще опита другояче. Ще бъде нежен и мил и непременно ще я спечели…
Тръгна след нея, питайки се с внезапно надигнало се съмнение дали все пак си струва да го прави. Вулфгар владееше тази жена без остатък. Друг път Рейнър лесно завоюваше благоразположението на жените, затова сега не можеше да проумее чувствата на Айслин към проклетото копеле. Нима не искаше да разбере, че той ще я напусне също така бързо, както беше изоставял аристократичните дами от двора на Вилхелм? Защо не потърпи още малко? Айслин непременно щеше да стане негова. Защо да я преследва още сега?
Въпреки това ускори крачки. Навлезе в гората и видя пътечката, върху която малките й крака бяха оставили ясни следи. Последва ги с нарастваща възбуда.
Айслин избяга от къщата, защото не желаеше да се мярка пред очите му. Рейнър беше виновен за всички претърпени унижения и загуби. Представи си как клечеше пред него с въже на шията, почувства грубите му ръце върху тялото си и простена от отвращение. Ала по-страшен беше споменът за мъртвото тяло на обичания баща, проснато в праха пред краката му.
Спря пред поточето и замислено втренчи поглед в тъмнозелената вода. Облегна се на стария дъб, растящ до брега, и вдигна малко сиво камъче от земята. Дълго го въртя между пръстите си, после се прицели в ослепителното слънчево петно и го запрати във водата. Загледа се в разширяващите си кръгове, които се пречупваха в брега непосредствено пред краката й.