Вулфгар предпазливо раздвижи глава, за да се отърси от замайването си. Простена от болка и проговори:
— Вие сте последният, от когото бих очаквал да ми спаси живота, Рейнър…
Рицарят сви рамене.
— Само помогнах на Милбърн. Притискаха го от всички страни, ала когато се появих, саксонците си помислиха, че след мен идва голям отряд, и хукнаха да бягат.
— Какво стана с Милбърн?
— Тръгна да търси другите отреди, придружен от оня саксонски глупак, който трябваше да пази гърба ви, ала се появи едва след като паднахте.
Вулфгар застана на колене и се задържа в това положение, за да овладее виенето на свят. Примига към Рейнър, без да проумява какво всъщност се беше случило.
— Аз ви унижих, а вие въпреки това ми се притекохте на помощ и спасихте живота ми. Честно казано, днес направихте неизгодна сделка, Рейнър.
— Да се разберем, Вулфгар — махна с ръка рицарят. — Истината е, че Милбърн и аз ви сметнахме за мъртъв. Едва когато ви измъкнахме изпод телата на няколко саксонци, видяхме, че дъхът ви вдига прах из пътя. — Лицето му се изкриви в усмивка. — Можете ли да се изправите?
— Да — промърмори Вулфгар и с усилие се надигна. Изтри с треперещи ръце потта и мръсотията от лицето си.
Рейнър избухна в смях.
— Английският дъб свърши онова, което не можа да стори добре наточеното оръжие. Струваше си да дойда насам, за да ви видя как падате под тоягата на английския селянин.
Надигна се и посегна към меча си. Изтри го в наметката на един мъртвец и посочи пътя пред тях.
— Конят ви е край потока.
Загледа се след Вулфгар, после сведе очи към меча си и се намръщи. Не биваше да се показва толкова рано.
— Е — промърмори ядно той, — безсмислено е да се ядосвам заради пропилените си шансове.
Пъхна меча в ножницата, отиде при коня си и се метна на седлото. Вулфгар поведе Хън за юздата, след като се убеди, че верният му спътник се е отървал невредим.
— Нося от Хейстингс важни писма за Вилхелм — обясни Рейнър. — Трябва да продължа пътя си, затова ще ви оставя.
Вулфгар вдигна шлема и възседна жребеца си.
— Аз също трябва да побързам. Първо ще опожаря проклетото им село и щом горящите къщи озарят вечерния хоризонт, ще отведа хората си на следващото кръстовище, където ще нощуваме. — Наведе се и взе копието си. Стисна го в ръка и изтърси праха от знамето си. — Отивам да се присъединя към хората си.
Поздрави Рейнър с копието, после леко побутна Хън с пети и жребецът полетя като вятър.
Рейнър не откъсна очи от гърба на Вулфгар, докато ездачът и конят не се скриха от очите му. После сърдито дръпна юздите и препусна напред.
Скоро Вулфгар видя част от свитата му да се връща с Милбърн. Рицарят вдигна ръка и спря пред началника си.
— Надявам се, че сте по-добре, сър Вулфгар — поздрави той. — Селяните се прибраха и съобщиха на останалите, че към селото се приближава голям нормански отряд. Грабнаха каквото можаха и избягаха. Ала сър Гоуейн и отрядът му са преградили пътя им само на миля оттук. Ако побързаме, ще ги изненадаме на открито.
Вулфгар кратко кимна и се обърна към Санхърст, който засрамено се криеше зад гърбовете на норманите.
— Щом не умееш да пазиш гърба ми, сега ще погребеш мъртвите. После ще се присъединиш към нас в селото. За в бъдеще само ще ми прислужваш. — Вдигна иронично вежди и добави: — Дано се окажеш поне сръчен прислужник.
После вдигна ръка и малкият отряд препусна напред. Милбърн яздеше начело. Тъй като Вулфгар не можеше да нахлупи шлема върху отеклия си тил, той го окачи на седлото. Очевидно не вярваше, че отново ще им се наложи да се бият.
Скоро преминаха центъра на селото. Едва оставили зад себе си последните къщи, пред очите им се появиха няколко дузини саксонци от всички възрасти. Бегълците се уплашиха от новия неприятел. Майките притиснаха децата до себе си, за да ги защитят с телата си. Мъжете ги наобиколиха и стиснаха в ръце примитивните си оръжия, за да посрещнат атаката на норманите.
Вулфгар прибра копието и препусна срещу човешката купчина. Непосредствено пред нея рязко дръпна юздите, а хората му обкръжиха англичаните със заплашително насочени срещу тях копия. Няколко мига се гледаха очи в очи, после Вулфгар вдигна шлема си от седлото, за да го видят всички, и с гръмък глас попита:
— Кой ме удари по главата?
Английските думи стъписаха саксонците. Един възрастен мъж колебливо пристъпи напред и вдигна поглед.
— Този човек падна почти едновременно с вас и доколкото знам, все още лежи там.
— Жалко за него — промърмори Вулфгар. — Беше силен воин.