Мъжът трепереше от страх пред неизвестността, ала не се осмели да проговори. Норманинът нахлупи шлема си върху седлото и изправи копието си. Хората му обаче продължаваха да държат своите насочени към селяните.
Напрежението се предаде на Хън и жребецът рязко се изправи на задните си крака. Вулфгар го успокои с тихи, гальовни думи, после извиси глас и заповедническият му тон не остави съмнение кой щеше да заповядва тук от сега нататък.
— По правото на оръжията вие сте собственост на Вилхелм. Той е законен крал на Англия, независимо дали това ви харесва или не. Имате избор: или ще пролеете кръвта си в прахта, или ще вложите всички сили, за да построите отново селището си.
Мъжът пред него въпросително вдигна вежди и обърна поглед към селището, което беше невредимо.
— Решението, което изисквам от вас, не е трудно — продължи Вулфгар. — Затова побързайте. Хората ми няма да чакат дълго. Подчинете се и аз ви обещавам да запазя живота ви.
Хън отстъпи крачка назад, Вулфгар вдигна копието и се прицели в гърдите на мъжа пред себе си. Човекът колебливо отпусна меча, после свали бронята и показа голите си ръце. Останалите последваха примера му. Вили, коси и брадви полетяха към земята, докато всички останаха без оръжия.
Вулфгар кимна към хората си и те едновременно отпуснаха копията си. После отново се обърна към селяните:
— Както виждам, сте взели със себе си част от имуществото си. Надявам се, че сте направили добър избор, защото това е всичко, което ви остава. — Обърна се към младия Гоуейн и продължи: — Отведете ги на полето и ги пазете добре. — Вдигна ръка. — Останалите да ме следват.
Обърна Хън и препусна обратно към селото. Спря на площада и започна да дава нареждания на Милбърн.
— Претърсете къщите. Съберете златото, среброто и всичко по-ценно и го струпайте на прага на църквата. Отбележете претърсените къщи и заключете вратите. Накрая хвърлете върху покривите запалени факли. Не закачайте църквата и житниците.
Вулфгар се оттегли на малкия хълм край селото, за да наблюдава как се изпълняват заповедите му. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, сенките се удължаваха. Черните дупки на прозорците плашеха норманите, които тичаха като мравки от къща на къща.
След като събраха ценните вещи и хранителните припаси, за миг настъпи тишина. Внезапно черните дупки се осветиха отвътре. Лумнаха първите пламъци. Огнени езици лижеха сламените покриви. Скоро сивото небе се озари от пожара.
Откъм полето долетяха хълцания и стонове. Норманите излязоха от селото, следвани от скърцащата под тежкия товар кола.
Вулфгар слезе от хълма с натежало сърце. Не понасяше гледката на човешкото нещастие.
Спря пред саксонците, които страхливо се скупчиха един до друг.
— Запомнете този ден! — проехтя страшният му глас. — Никога не забравяйте, че в земите на Вилхелм справедливостта действа бързо. Нека този пожар ви служи за урок. Скоро ще се върна пак да видя какво сте направили. Заповядвам ви веднага да се заемете с възстановяването на селището си! Стройте и помнете, че този път работите за Вилхелм.
Заваля сняг на едри парцали. Вулфгар трябваше да бърза. Очакваше ги дълъг път. Тази нощ им трябваше сигурно убежище, за да се опазят от снежната буря. Вдигна копието и спътниците му препуснаха в указаната посока.
Преди да тръгне, норманинът отново обърна глава към заревото на пожара, видя срутващите се покриви и гъстия облак дим, понесени от бурния вятър. Гръмкият му глас надви воя на бурята:
— Оставих ви църквата и хранителните припаси. Ала зимата ще ви поизмъчи. — Изсмя се и добави: — Обзалагам се, че вече няма да нападате минаващите нормани.
После пришпори Хън и препусна след хората си. Селяните дълго гледаха след него. Лицата им бяха разкривени от болка и унижение. Ала дълбоко в себе си всеки осъзнаваше, че скоро ще си възвърне отнетото. Нали бяха живи и здрави…
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Прясната снежна покривка проскърцваше под краката на Айслин. Тъкмо беше излязла от къщурката на майка си и се връщаше в господарския дом. Последните лъчи на слънцето осветяваха пътя й. Във въздуха танцуваха едри снежинки. Айслин вдигна поглед към мрачното зимно небе, което сякаш притискаше покривите на къщите. Забави крачка и остави тишината на нощта да подейства върху тъгата в сърцето й. Винаги, когато прекарваше по няколко часа в хижата на майка си, излизаше оттам напълно изтощена. Струваше й се, че няма да преживее следващия ден. Старата жена все повече потъваше в света на лудостта, който я караше да крои какви ли не планове за отмъщение. Айслин знаеше колко бързо умее Вулфгар да раздава справедливост и трепереше от страх, че старицата може да осъществи някой от безумните си кроежи. Ала напразно си блъскаше главата да открие средство, с което да защити нещастната си майка.