— Тук никой не знае какво точно се върти в главата на Вулфгар. А що се отнася до мен, аз се надявам, че е човек на честта и ще спази дадената дума. Аз му се доверих и свързах съдбата си с неговата.
Без да изчака отговора на Гуинет, Айслин се обърна и нареди на Хам да донесе билки и мехлеми.
— Виждам, че този мъж спешно се нуждае от моята помощ. Или може би някоя от вас ще се опита да го излекува? — Погледна въпросително Хайлан, ала вдовицата се изчерви и поклати глава. Гуинет сви рамене и се наведе над бродерията си. — Е, тогава ще трябва да се заема аз — заключи с горчива усмивка Айслин.
Пристъпи към Гевин и внимателно свали превръзките от отсечената ръка. Мидред застана от другата й страна, за да помага. След кратко мълчание Гуинет отново направи опит да я предизвика:
— Всеки знае какво става на бойното поле. Нали, Айслин? Вие също можете да ни разкажете някои неща за отношението на норманите към жените. Те винаги вземат онова, което искат. Как ли са се чувствали, когато е трябвало да изтърпите бруталните им нежности?
Айслин с мъка потисна надигащия се в сърцето й гняв. Колко ли жесток трябваше да бъде човек, за да й припомни миговете на ужасното унижение! Видя, че Мидред я гледа с внимание, и прочете в очите й разбиране и съчувствие.
— Моля се на Бога да ви спести подобна участ, Гуинет — отговори едва чуто тя.
Гуинет изглежда се засрами от грубостта си и отново се приведе над работата си. Хайлан им обърна гръб и протегна ръце към огъня. Айслин почисти раната, после грижливо я превърза и пристъпи към сър Болсгар.
— Чухте как дъщеря ви оценява непостоянството на мъжете, милорд. Какво мислите вие по този въпрос?
— Дъщеря ми няма и понятие от мъжките чувства — изръмжа Болсгар. — И как да има, когато никой досега не се е заинтересувал сериозно от нея! — Взе ръката на Айслин между своите и утешително продължи: — А що се отнася до Вулфгар — още като момче той беше верен: на коня си, на сокола си… на мен. — Очите му се овлажниха и той извърна поглед. — На него може да се има доверие.
— Откъде знаете какво е отношението му към жените? — подхвърли злобно Гуинет.
Болсгар вдигна рамене.
— Вярно е. По-рано често твърдеше, че не се интересува от жени. Вулфгар прилича на железен вълк, който броди от битка към битка и чието сърце е каменно. Ала дълбоко в него гори копнеж за любов — толкова силен, че едва успява да го запази в тайна.
— О, небеса! — процеди ядно Гуинет. — Собственият ми баща, който наскоро изгуби цялото си богатство, не се трогва, че брат ми и тази саксонска…
— Гуинет! — прекъсна я строго Болсгар. — Дръжте си устата или ще ви я затворя!
— Но аз говоря истината! — настоя упорито Гуинет. — Нямате нищо против, ако брат ми вземе саксонската курва за своя законна съпруга.
Интересът на Хайлан неочаквано се събуди.
— Значи вие не сте му жена? — попита дръзко тя.
— Разбира се, че не е — отговори презрително Гуинет. — Първо делеше леглото на друг норманин, а сега се опитва да върже брат ми…
Болсгар скочи от креслото си. За първи път през живота си Гуинет се изплаши от гнева на баща си. Айслин остана неподвижна, стиснала ръце в юмруци и здраво прехапала устни, твърдо решена да не се издава пред другите две жени. Болсгар застана пред дъщеря си и изсъска:
— Безсърдечна глупачка! Побесняла си от ревност!
Хайлан се покашля. Реши да смекчи гнева на стария човек, като отклони вниманието му.
— Лорд Вулфгар е велик воин. Сигурно често са го ранявали. Откъде е този белег…
Айслин рязко се извърна и втренчи очи в младата вдовица. Откъде знаеше тя, че Вулфгар скоро е бил раняван и на кое място? Нали само двамата със Суейн бяха виждали раната…
Гуинет забеляза изненадата й, ала не можа да си я обясни.
— Кой белег ви интересува, Хайлан?
Вдовицата сви рамене.
— Просто исках да попитам откъде е белегът на бузата му, нищо повече.
Гуинет се отпусна на стола и крадешком изгледа баща си, който беше отстъпил назад със смръщено чело.
— Почувствахте ли се отблъсната от този грозен белег? — попита с измамна любезност тя.
— О, не! — отговори усмихнато Хайлан. — Лицето му е много привлекателно.
Очите й се отместиха към Айслин. Вече нямаше защо да се страхува от тази жена. Двете бяха равнопоставени. Ако онази нощ не беше избягала от обятията на Вулфгар, сега сърцето му можеше да принадлежи на нея.
— Белегът е от един нещастен случай в детството му — обясни Гуинет.
— Нещастен случай? — прошепна Болсгар. — Защо лъжеш, дъще? Не беше нещастие. Стана нарочно, със зло намерение.
— Недей, татко — помъчи се да го успокои дъщерята. — Нека забравим станалото. Колко време мина оттогава…