— Много мило, че се тревожите за облеклото на господаря ми, Гуинет. Ала ви уверявам, че не ми е необходима помощ. — Усмихна се и леко привдигна полите си, за да ги стопли. — Вулфгар е много доволен от шиваческото ми умение.
Гуинет презрително изпръхтя.
— Много чудно как намирате време за шев, като през цялото време се търкаляте в леглото му.
— Откъде знаете колко време прекарваме в леглото, Гуинет? — попита невинно Айслин. — Или не само ровите в чуждите ракли, ами и подслушвате пред вратите на спалнята ни?
— Какви ги дрънкате? — изсъска ядно Гуинет. — Нямате ракла, не разбирате ли? Робите нямат собственост.
Ала днес никой не можеше да смути спокойствието на Айслин.
— Ако аз съм робиня, цялото ми имущество принадлежи на Вулфгар — отговори с усмивка тя. — А това означава, че ограбвате собствения си брат.
— Брат ми каза, че всичко тук е на наше разположение — избухна Гуинет. — И че можем да правим, каквото си искаме.
— Така ли? — засмя се Айслин. — Каза го на Болсгар, не на вас. А баща ви не взема нищо, което не е негово. Ходи на лов и подпомага изхранването ни. Задоволява се с малко, защото знае, че Вулфгар иска да възвърне благосъстоянието на Даркенвалд. А какво вършите вие, скъпа Гуинет?
Жената скочи като побесняла.
— Докато брат ми отсъства, аз водя домакинството и пазя складовете от пияници и гладници! Мъжете опустошават запасите ни като…
Ала внезапно замлъкна насред думата си и втренчи изплашен поглед към вратата. Айслин се обърна и видя влезлия Суейн. Мъжът спокойно се усмихна и подчертано бавно си отряза грамаден къс месо от бута, който се печеше над огъня. След като уталожи глада си, надигна големия рог с бира, оставен на масата, и пи до насита. Облиза с шумно мляскане мазните си пръсти, изтри ги в кожения жакет и обърнат към Айслин, заплашително попита:
— Кой се оплаква от месото, което носим с Болсгар?
— Никой, Суейн — засмя се Айслин. — Наистина никой. Благодарение на усилията ви на трапезата ни никога не липсва прясно месо.
— Добре, добре — промърмори норманинът и предизвикателно изгледа Гуинет. После доволно се оригна и излезе навън.
Айслин отстъпи крачка назад и иронично разгъна полите си.
— Простете ми, дами, ала трябва да се заема с всекидневните си задължения. — Обърна се към младата вдовица и настави: — Внимавайте печеното да не прегори, Хайлан.
С леки стъпки прекрачи прага и излезе навън в слънчевия зимен ден, който днес изглеждаше пълен с чудеса.
Вулфгар остана с отряда си няколко дни на кръстовището в близост до Кевъншир. Снегът не валя дълго и скоро се стопи в размекнатата земя. Хората му залавяха пътници и английски съгледвачи, които наблюдаваха похода на Вилхелм и съобщаваха посоката му. Щом потеглиха на път, Вулфгар освободи пленниците, защото междувременно сведенията им бяха станали безполезни.
Войските на Вилхелм маршируваха пред тях, така че от тази страна не ги заплашваше опасност. Развалиха лагера и отново се заеха да осигуряват фланга на армията. Продължиха пътя си на север, а през това време херцогът прекоси Темза северно от Лондон. Градът беше отрязан от идващите му на помощ войски и трябваше да се защитава сам.
Хемпшир, Беършир, Уолингфорд — това бяха спирките на похода им. Архиепископ Олдрид, в свитата на който беше английският претендент за трона Едгар, се сблъска с Вилхелм при Беркхамстед и изостави Лондон на милостта на съдбата. В крайна сметка бяха изпратени заложници и от двете страни и бяха разменени клетви за вярност. Уговориха се да коронясат норманина за крал на Англия в деня на Рождество Христово.
Вулфгар и отрядът му бяха повикани в лагера заедно с всички останали. Колата им беше натежала от злато, сребро и скъпоценности, събрани като откуп или придобити в бой. Ковчежниците на херцога оцениха стойността на предметите, отделиха двоен десятък за господаря си и върнаха остатъка на Вулфгар.
Скоро мъжете започнаха да недоволстват от монотонния лагерен живот. Вулфгар разпредели между рицарите дяловете от плячката и сега трябваше да полага големи усилия, за да ги задържи в лагера, където поне не ги заплашваше опасност да изхарчат за една нощ спечеленото.
Имаше цяла седмица до Коледа, когато Вулфгар получи от Вилхелм вест, че войската ще влезе в Лондон и ще чака там деня на коронацията. Самият той щял да се настани близо до Уестминстърското абатство.
Вулфгар оседла Хън още на зазоряване и препусна към града. Там цареше напрежение и от много страни го посрещаха изпълнени с омраза погледи. Къщите бяха нагъсто една до друга, каменни, с дебели дървени греди. Фронтоните им почти се докосваха. В канавките на калдъръмените улици течеше мръсна вода, която отнасяше отпадъците извън града.