Колкото повече наближаваха Уестминстър, толкова по-гъста ставаше тълпата. Всеки свободен английски гражданин се натискаше да види мястото, където родината му щеше да се подчини на норманския херцог. Вулфгар често се принуждаваше да си пробива път със сила. Когато най-сетне излезе на площада пред абатството, погледът му веднага бе привлечен от голяма каменна сграда, разположена малко встрани, ала с чудесен изглед от високия си покрив. Добра се до входа и като видя, че е свободна, веднага я реквизира от името на херцога.
Дебелият търговец, който живееше там, избухна в сърдити хленчения, че норманите злоупотребяват с имуществото му. Когато узна, че няма да получи обезщетение, гневът му премина всяка граница.
Ала Вулфгар оставаше невъзмутим.
— Е, добри човече, нали все пак трябва да изпълните дълга си пред Вилхелм и короната. — Гласът му беше подигравателен. — Впрочем, радвайте се, че не опожарих къщата ви до основи, какъвто е обичаят ми.
Нареди на сплашения търговец да напусне веднага къщата с цялото си семейство и да си потърси друг дом за две или три седмици. Остана в къщата, за да провери добре ли се изпълняват нарежданията му. Англичанинът изтича да уведоми семейството си и Вулфгар се разсмя с глас при звука на вбесения женски глас, който остро кореше нещастника, че не се е противопоставил на нахалните нормани и не е поискал високо обезщетение.
На партера имаше достатъчно обори за конете и добре обзаведена кухня. Избата беше обширна, препълнена с отбрани вина и сладкиши. На втория етаж имаше няколко стаи и голям салон, в който хората му щяха да си почиват и да разговарят. По тясна стълбичка се отиваше в горния етаж. Там бяха частните покои на домакина. Бяха обзаведени толкова разкошно, че достойно можеха да се състезават с всеки нормански замък. В края на коридора имаше още една тясна стълба, която водеше на таванския етаж. От купола му се разкриваше чудесна гледка към града.
Вулфгар слезе отново в покоите на търговското семейство и дълго остана в просторната спалня. Пръстите му се плъзгаха по мекия матрак на широкото, тапицирано с кадифе легло, и сякаш напипваха разпилените по възглавниците медноцветни коси и меко закръглените бедра. Погледнаха го две весели виолетово-сини очи, а топлите устни жадно отговориха на целувката му.
С големи усилия успя да прогони от съзнанието си тази прелъстителна картина. По дяволите, малката вещица наистина го беше омагьосала!
Скочи с проклятие на устните и побърза да препусне обратно към лагера. Не възприемаше почти нищо от околността. Едва когато изкачи последния хълм и пред погледа му се ширна грамадният стан на норманската войска, успя да се окопити. Чувстваше се самотен като никога досега и дълбоко в себе си осъзнаваше, че вече е взел решение.
Внезапно го обзе детинска веселост. Заби шпори в хълбоците на Хън и конят сърдито изпръхтя. После се понесе в буен галоп към лагера.
След два дни войската влезе в Лондон. Цяла нощ трая празникът на победата.
Докато хората му пируваха, Вулфгар стоеше до прозореца и се взираше в осветения от стотици факли площад. Беше изпратил Гоуейн в Даркенвалд и се надяваше младият рицар да пристигне там още утре сутринта. Напрежението вибрираше в гърдите му. Непрекъснато виждаше пред себе си лицето на Айслин. Сияещите й очи го пронизваха, фината извивка на челото и дръзкото тясно носле просто го мамеха да ги помилва. Почувства вкуса на чувствените устни, които отначало неохотно, после все по-жадно и горещо се впиваха в неговите.
Стресна се и извърна поглед. Тези момчешки мечти разрушаваха душевния му мир, замъгляваха разума и не му даваха да заспи. Мразеше зависимостта, в която беше изпаднал. Запъти се с широки крачки към спалнята, където го очакваше голямото празно легло, нахвърля безредно дрехите си и се пъхна под завивките.
Ала скоро трябваше да осъзнае, че жадуваният сън бяга от очите му. Непрекъснато усещаше до себе си топлото женско тяло, дори чуваше задъхани нежни думи.
Мяташе се неспокойно насам-натам, без да може да заспи, докато най-сетне стана и отново отиде до прозореца. Разтвори капаците и се наведе над спящата улица. Нощта беше леденостудена и скоро охлади горещата му глава.
Как жадуваше за тази вещица! Въпреки преживените страдания тя си оставаше горда и благородна като Клеопатра. Умееше да носи с достойнство отредената си участ и решително се опълчваше срещу него в защита на народа си, като го караше да прави неща, които всъщност не искаше. Потърка чело, за да се освободи от натрапчивата мисъл за нея, ала не успя.