— Без съмнение, вие сте разбрали погрешно лорд Вулфгар, сър Гоуейн. Сигурен ли сте, че не ви е поръчал да отведете при него съвсем друга дама?
Норманинът твърдо поклати глава.
— Не, милейди. Заповяда ми да отведа при него именно лейди Айслин Даркенвалд. Имам поръчение да тръгна оттук, колкото се може по-скоро. Ще потеглим рано сутринта, милейди — обърна се към усмихнатата Айслин той, без да обръща повече внимание на сломената Гуинет. — Ще бъдете ли готова?
— Разбира се, сър Гоуейн — отговори с блеснали очи Айслин. — Нямам кой знае какво, за да го взема със себе си. Ще се приготвя навреме.
— Тогава за мен ще бъде удоволствие, демоазел.
Гоуейн дълбоко се поклони и с бързи крачки излезе от залата. Искаше да се погрижи за хората си, а и да охлади главата си на вечерния хлад. Повтаряше си, че по пътя за Лондон трябва д се държи на почтително разстояние от англичанката. Иначе го заплашваше опасността да се забрави. А това щеше да опетни честта не само на момичето, но и на самия Вулфгар.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Още при първите утринни лъчи рицарите възседнаха конете си и потеглиха към Лондон. Отначало яздеха в западна посока. После завиха на север, при което минаха по местата, където претендентът Едгар за последен път се беше опълчил напразно срещу Вилхелм.
Потиснати и мълчаливи, те преминаха през разрушения Саутуорк. Тук все още димяха пожарища. Останалите без дом англичани се ровеха в тлеещите развалини и между купчините сняг, за да намерят някакви остатъци от имуществото си. Пълни с отчаяние и тъга очи се насочваха към ездачите, ала когато разпознаваха нормански рицари, в тях проблясваше дива омраза. Но ужасът от победата на Вилхелм все още беше силен в сърцата им и малкият отряд премина необезпокоявано през града. Рано сутринта на Коледа Гоуейн вече водеше хората си по моста на Саутуорк към Лондон. Ала минаха часове, преди да си пробият път към центъра на града. Жителите на Лондон се тълпяха по улиците като обхванати от лудост. Подигравателните крясъци в чест на незаконнородения нормански херцог се смесваха с яростни ругатни и проклятия.
Пътниците наближиха Уестминстър, където тълпата беше най-гъста. Гоуейн и хората му трябваше да разблъскват стоящите пред тях с копията си, за да си проправят път през множеството. Когато най-сетне излязоха на площада пред катедралата, блъсканицата стана толкова голяма, че конете бяха повлечени от тълпата и ездачите им бяха безпомощни да ги овладеят. Гоуейн хвърли загрижен поглед към Айслин, която яздеше доста по-дребен кон. Ала по лицето й нямаше и следа от страх. Държеше с твърда ръка юздите и спокойно направляваше кобилата. Дългите златни коси бяха скрити под качулката на дебелата наметка.
Внезапно точно пред тях лумнаха пламъци. Множеството стреснато се отдръпна. Отряд нормански рицари препусна право през тълпата. Хората се люшнаха назад и кобилата на Айслин се препъна. Някакъв грамаден жребец се нахвърли отгоре й и я притисна с мощните си гърди до стената на близката къща. Айслин направи отчаяно усилие да се задържи на седлото, ала усети, че животното под нея се отпуска на колене, и изписка уплашено при мисълта, че ей сега ще бъде стъпкана под мощните копита на жребеца.
Вулфгар стана рано сутринта и облече най-изисканите си одежди за коронацията на Вилхелм. Неохотно остави големия си боен меч и препаса на колана си по-малко оръжие. Представителната фигура с широките рамене и белязаното от времето лице сигурно щяха да привлекат върху себе си множество погледи. Избелялата от слънцето коса и сивите очи правеха вида му още по-забележителен.
Преди да излезе, заповяда на Милбърн и Бюфон да държат хората си в пълна бойна готовност. Хън също трябваше да бъде оседлан, с шлем и меч на седлото. Ако се случеше нещо непредвидено, хората му трябваше да препуснат веднага към Уестминстър. Вилхелм се страхуваше, че англичаните ще се опитат да предизвикат безредици в деня на коронацията, и беше предупредил верните си хора да бъдат особено бдителни.
Вулфгар зае място непосредствено зад портала на катедралата. Видя едрата фигура на Вилхелм да се привежда пред норманския епископ. Едва след това се извърши помпозната английска церемония, която му се стори безкрайна. Най-сетне короната застана здраво върху главата на Вилхелм. Стените се огласиха от гръмки викове в прослава на новия крал. Много от тях бяха на английски и Вулфгар доволно се усмихна. Най-после бяха постигнали голямата цел: нормандският херцог Вилхелм беше провъзгласен за крал на Англия.