Андрей. Там имаше много такива и все пак нямат работа.
Председателят. Бъдете сигурни, щом сте изплавали дотука, останалото е лесно.
Романов. Чакайте, чакайте… М-м… защо да не е възможно?… Господин Председател, ето ви удобен случай за моите бъбреци. Вие преди малко казахте, че на такива хора може всичко да се довери Аз съм вече стар, имам акции във фабриката, имам държавна пенсия… защо ми е повече работа? Ето ви моя заместник. Уморен съм, стига толкова.
Председателят. Не е невъзможно, но… как да кажа, той е още много млад.
Романов. Добре, сега сме в началото на май. Нека работи заедно с мене два-три месеца и после…
Елена. Ах, много-много съм ви признателна, господин Романов.
Попов. Вие просто се жертвувате.
Романов. Никаква жертва. Необходима ми е по-дълга почивка, а още по-добре, ако съвсем зарежа работата. Здравето преди всичко.
Елена (кокетно към Председателя). Надявам се, че ще бъдете така добър…
Председателят. Защо не. Ще покаже пробната му служба, нали, Романов? Още по-добре — че ще можем да поставим на този отговорен пост човек, който произхожда от нашите среди. Но ние не сме питали още него.
Елена. О, Андрей ще бъде съгласен.
Андрей. Разбира се, съгласен съм да работя и като обикновен техник, в случай че няма работа.
Попов. Нуу, какво, Андрей?
Елена. Никога няма да допусна.
Председателят. Не се безпокойте, госпожо, съгласен съм, ние Есе пак трябва да си създаваме кадър.
Елена. Съгласен сте?! (Гледа го ласкаво.) Благодаря ви, господин Председатели).
Попов. Просто не зная как да ви благодаря.
Андрей (със сдържана учтивост). И аз също. Ще се помъча да оправдая себе си като техник.
Влиза Сираков. Едната му ръка над лакътя е ампутирана.
Сираков. Извинете… (Раболепно.) Но… господин директоре, имам да ви докладвам нещо важно. Струва ми се, че ще… но вие по-добре знаете какво трябва да се направи.
Попов. Какво има?
Сираков (вади от чантата си вестници). Заповядайте. Тук в местния вестник има една статия по повод тазсутрешната злополука.
Попов. Дайте.
Сираков стои зад него и му сочи с молив мястото на статията.
Андрей. Какво се е случило? Каква злополука?
Романов. Неприятности винаги се случват. Тука не е Германия. Там работниците са дисциплинирани — внимават. При качване на каиш тази сутрин един работник е бил убит.
Председателят. В България повече от 80% от злополуките се дължат на невниманието на работниците.
Андрей. Нямате ли специалист за тази работа?
Романов. Имаме, но той е в отпуск.
Попов. Дявол да го вземе, това куче, Сидеров, пак се зъби.
Романов. И има право.
Попов. С какви ли не храчки ни кичи… „фабрика за човешки кожи“, „експлоататори, които нямат милост“…
Елена. Фуу… що за сарказми!
Романов. Пак ви казвам — има право. Хиляди пъти съм ви говорил по тази работа. Да му метнем нещо, и ще видите как ще млъкне. Ще млъкне, помнете ми думата.
Председателят. Трябва да се помисли. Всеки случай така не бива да продължава. Инженер Романов има право. Жалко е само, че тези проклети журналисти много често се сменяват в нашия град. Виждате ли, господин млади инженер, „интимният живот“ се налага, не може без него. Но… да ставаме.
Попов. В другата стая ще бъдем по-спокойни.
Романов. Не трябва още отсега да отчайваме моя заместник.
Елена. Господа, толкова ли е важна работата? Поне днес…
Председателят. Разбираме ви, но трябва да се бърза. Всеки момент може да пристигнат следствените власти и ние трябва да бъдем готови да ги осветлим и да приготвим показанията на свидетелите работници.
Андрей стои умислен, останалите, без Елена и Жорж, излизат.
Романов (на излизане). И тъй, колега, не се отчайвайте. Все пак всичко е лесно. Принципа е — живот на машините и производство. (Излиза.)
Жорж. Интересен човек е инженер Романов. Вие как го намирате?
Андрей. Рано е да се произнасям.
Елена. Той ти направи голяма услуга. Искате ли да извикам пианистките?
Андрей. Както обичаш, майко.
Жорж. Непременно. Аз съм обещал за днес една разходка на Лили.