Елена. Искате да кажете да я извикам.
Жорж. Ако не им преча?
Елена. Не се безпокойте, Жорж, тя би се радвала да ви види. (Излиза.)
Жорж. За какво мислите? Или сте уморен?
Андрей. Уморен? От какво? Някак си още не съм свикнал с обстановката.
Жорж. Тука е много глухо, нали? А там — шум, живот… Ах, колко ми се иска да се запилея, да бъда погълнат от онзи шум, от онова веселие!
Андрей. Вие имате възможност, защо не заминете нанякъде?
Жорж. Татко не позволява. Исках, но той се страхува. Знаете… аз съм му единствен син.
Андрей. Да, да, естествено…
Влиза Лилия, водеща Мира за ръка.
Лилия (изплашена). Свърши ли се, Андрей?
Андрей. Засега — да.
Жорж. Ти си изплашена, Лили, какво има?
Лилия. А-аа, Жорж!… Извинявай, аз забравих… Добро утро. Нищо, нищо няма.
Мира. По-добре е да си отида; и без това днес нищо не свършихме.
Лилия. Не, остани! Моля те, Мира — остани. Нека има понече хора… По-хубаво е…
Жорж. Лили, ти сега можеш да поздравиш брат си за новата му длъжност.
Андрей. Много бързате. Още не е окончателно установено.
Жорж. Познавам баща си — той държи всякога на дадената дума.
Лилия. Каква длъжност?
Жорж. Брат ти ще замести инженер Романов.
Лилия. А господин Романов?
Жорж. Той ще отиде да се лекува.
Лилия. Аз никак не се радвам.
Андрей. Защо?
Лилия. Много повече бих искала ти да ваеш.
Мира. Значи, наистина вие ще заместите инженер Романов?
Андрей. Така казаха, госпожице. Изглежда, че и вие не се радвате?
Мира. Право да си кажа — не.
Андрей. Интересно.
Мира. Защо трябва да се механизирате и вие? Защо трябва и вие да ставате част от тази фабрика?
Андрей. Защото трябва да се яде.
Мира. И вие ще ръждясате, както всички. Непременно ще ръждясате… Мислех, че ще донесете нещо ново тука. Мислех, че ще раздвижите душите на хората. А сега си поставяте сам веригата… Ние и без това сме много тихи… Колко е страшно, че тука няма нито една гръмотевица… Мислех, че ще бъдете огън, който ще махне ръждата.
Андрей. А боли ли?
Мира. От какво?
Андрей. От веригата, от пустота.
Мира (въздиша). Да, много боли.
Жорж. И от скуката, нали?
Мира. Не само аз чаках да дойде някой и да раздвижи града, а много други. Сега ще настане отново мъртвило. Сега ще бъде по-мъртво отвсякога… Значи, и вие не носите огън?
Андрей. Разбирам ви… Мнозина ли, казвате, чакат? От дълго ли чакат? Искате ли? Вие нищо не искате, госпожице, вие само мечтаете. Не може, ако се иска, да се чака осем години, и то само един човек. Какво съм аз? Сам не съм нищо. Тука има други, много по-силни от мене. И ако само аз съм някаква надежда, дълго има да носите своята болка като онзи там. (Сочи „Човека под бреме“.)
Лилия. Защо го кориш, Андрей?
Андрей. Защото и той много е ръждясал.
Мира. Не сте справедлив. Вие много хубаво сте въплътили в него трагедията на тишината. На нашата тишина… Бедния, как крета… също като нас… като всички ни. А вие не сте ли изгубили надежда, че той някога просто тъй — ще изтърси бремето си — болка и тишина?
Жорж. Заклевам се, че вече не разбирам от тази философия.
Лилия. И аз. Но мене ми се струва, че чувствувам.
Андрей (към Жорж). Вие не разбирате, защото за вас бремето е само скука. (Към Мира.) Как мислите, не възприемате ли и вие малко едностранчиво „Човека под бреме“?
Мира. Едностранчиво?
Андрей. Да. Защото някога аз исках да символизирам с него не само страданието, а и много други неща. Някога мислех, че този човек въобще няма да се освободи от предразсъдъците, от мизерията, от вярата си, че върши подвиг, като носи това бреме.
Мира. А сега?
Андрей. Сега вярвам. Мина времето, когато хората мислеха, че с гладът ще отидат по-близо до бога. Гладът ги учи сега да искат свое право под небето. Те много чакаха, чакаха като вас и сега вече искат.
Мира. Тогава гръмотевицата ще дойде?
Андрей. Ще дойде. Гръмотевицата, когато човекът ще хвърли своето бреме и то ще падне със страшен грохот. Този човек аз бих искал да извая. (С увлечение.) Този човек… Силен, опиянен от свободата си… с мускули от стомана… с бляскав поглед…