Попов. Защо са ти тези неща?
Андрей. Търся виновния.
Попов. Искаш да кажеш — инженер Романов?
Андрей. Точно така. Още по-рано го запитах за разликата по отношение на оборотите. Той се засмя и отвърна: „На практика не всичко е така гладко, както на теория.“
Попов. Не разбирам.
Андрей. На шмиргелите, които се употребяват в тази фабрика, е написано, че се допускат максимални обращения хиляда и осемстотин, а на осите ние имаме две хиляди и петстотин въпреки крайно нестабилните стативи.
Попов. И ти искаш да обвиниш инженер Романов?
Андрей. Не само това. Гадното тука е, че аз подозирам гешефт.
Попов. Гешефт?!
Андрей. Да, така ми се струва. (Вади от джоба си малка лупа и наблюдава няколко парчета от шмиргвла.)
Пауза.
Попов. Стига, Андрей! Не забравяй, че благодарение на него ти от утре заемаш неговия пост.
Андрей. Тогава какво — да си затварям очите?
Попов. Не да си затваряш очите, но да не пламваш.
Андрей. И когато в тази фабрика има убийци?
Попов. Убийци?!
Андрей. Този човек там е убит с предумисъл от инженер Романов.
Попов. Не е възможно!… Какво искаш да кажеш?… Чакай, Андрей… Не бързай, ти много бързаш… Защо не идва той?… Къде е Романов? Ще отида… Внимавай, не бързай с изводите си. Той ще ти докаже… Аз ще го извикам… (На излизане.) Андрей, не бързай!… (Внушително.) Андрей, не бързай!…
Андрей. Та това не са шмиргели, а боклуци.
Боев. Още не мога да разбера нищо.
Андрей. Не разбирате? За мене е ясно — инженер Романов, за да реализира икономии, вместо шмиргели е доставял боклуци. Инженер Романов е знаял, че тези шмиргели не отговарят на оборотите, и ги е поставял…
Боев. Гадове… (През зъби.) Онзи човек лежи с раздробен стомах…
Пауза. Андрей разглежда офертите и книгата за материалите.
Андрей. Виждаш ли, виждаш ли? Аз имам право… (С болка.) Имам право.
Боев се навежда над книжата.
Той даже не се е постарал да се прикрие. И защо? Кой ще го следи?… Всеки си има свой отдел и граби… Една взаимна, мълчалива компенсация. В офертите имаме две марки за парче, в книгата за материалите — триста и осемдесет лева. Къде е разликата? За мито ли? Това е смешно.
Боев. И сега ще дойде звездите да ми сваля. Гад!…
Лекарят (влиза). Къде отиде господин директора?
Андрей. След малко ще дойде.
Лекарят. Пострадалия почина въпреки всичките ми усилия да спася живота му.
Боев. Какво са вашите усилия, докторе? „Въпреки всичките ми усилия“… Ако от една страна режем, от друга над даваме, разбира се, нищо няма да излезе. „Усилия“…
Лекарят. Вярно… Но кой е крив? Случило се е… (Отива на телефона.)
Боев. Знам как се е случило. Може и друго да се случи…
Лекарят (на телефона). Ало, канцелария… Съобщете на господин директора, ако е там, че работника почина… Нека уведоми властите. (Отива направо в приемната.)
Боев. Какво мислите да правите?
Андрей. Естествено, ще изложа в съда това, което виждам.
Боев. Та кой ще ви вика в съда?
Андрей. Лесно. Ще накарам семейството на пострадалия да заведе дело.
Боев. Но вие, господин инженер, не знаете ли, че обикновено в такъв случай нищо не излиза.
Андрей. Зная. Вие имате право. Донякъде това е дон-кихотство, но не мога да мълча.
Боев. Те ще ви изхвърлят.
Андрей. Зная. Но да въведа нов порядък във фабриката, те пак няма да ми позволят, защото не е в техен интерес. А така поне на работниците ще се отворят очите.
Боев. А вие?
Андрей. Какво аз? Аз съм един, а те са много.
Боев. Така, така… Чакайте, вие, значи, искате да се жертвувате? А бихте могли да седите тука и да получавате заплатата си. Бихте могли така, по линия, да наследите завинаги онази гад Романов. Знаете ли, аз съм груб човек… Много съм страдал и нежности в устата ми стоят като коприва, но вие, вие сте ми брат!
Андрей. Боев, нека бъдем братя!
Боев. Ще им кажа аз, всичко ще им кажа. И да видиш как те обичат с простите си души, ще видиш, Андрей. (Гледа го с любов.) Нали не ми се сърдиш, че те наричам така? Какви братя сме, ако приказваме като на бал? Ако те уволнят, ние и стачка можем да им направим.